Свободата

Моисей извежда израилтяните от Египет, преплува с тях Червено море, прекосява полуостров Синай. След като е осенен от Десетте Божи заповеди и смазва еретиците, които се молят на Златния Телец, той продължава дългото пътешествие към Обетованата земя. Там, по Божия заповед, Мойсей организира една ра­зузнавателна мисия начело с Джошуа и Халеб, която е част от подготовката за нападение и завладяване на тази земя.

Четиридесет дни по-късно шпионите се завръщат. Добрата новина е, че страната наистина е богата и красива, а лошата – че нейните жители са многобройни и силни, имат впечатляващо въоръжение и добри крепости. Всички шпиони с изключение на Джошуа и Ха­леб са убедени, че нападението срещу такава държава е чисто са­моубийство, такова е мнението и на голяма част от израилтяните. Опасявайки се, че ще бъдат разбити в евентуалното сражение, те се опълчват срещу Моисей:

,,…И казват си един на друг: нека си назначим нов водач, който да ни върне в Египет“ …Наскоро освободени от египетско робство, израилтяните предпочитат да се върнат към него, вместо да се бият за свободата си.

Това е началото на общо въстание срещу Мойсей, което обхваща всички племена, най-силните и авторитетни лидери, голяма част от духовенството, дори и самия Аарон. Едни обвиняват Мойсей в злоупотреба с властта, други – в некомпетентност. Но и в този случай, както на планината Синай, недоволните са жестоко наказани.

Водачите на заговора са убити незабавно, а тех­ните привърженици Бог наказва с бавна и мъчителна смърт, ос­тавяйки ги да се лутат из пустинята в продължение на четириде­сет години – по една година за всеки ден от шпионската мисия. От всички възрастни израилтяни само Джошуа и Халеб са допус­нати до Обетованата земя, където живеят напълно свободни.

Бунтът срещу Мойсей в името на робството е сред най-убе­дителните „безкрайни примери“, с чиято помощ Макиавели демо­нстрира колко е трудно да се поведе към свободата един народ, свикнал да живее под диктатура. „Такъв народ прилича на отрас­нал в клетка див звяр“, обяснява той. Когато го пуснат на свобода, опитоменият звяр се оказва неспособен да си намира храна и подслон и става лесна плячка на враговете си.

Същото се случва и с народите, които започват да живеят по демократичен начин след дълги години диктатура. „Неспособни да разсъждават свободно, неспособни да организират отбраната си, те бързат да се завърнат обратно в робството, което често се оказва далеч по-тежко от това, от което са успели да се измъкнат“.

И, както читателите на „Уошингтън поуст“ имаха възможност да се уверят съвсем наскоро, тази метафора се радва на дълъг живот. „За някои народи е трудно да носят отговорността за свободата си – заяви Ярослава Мозерова, заместник-председател на чешкия Сенат. — Това аз наричам „синдром на зо­опарка“ – в един момент вратите на клетките се отварят и хищниците получават възможност да се възползват по най-добрия начин от възвърнатата им свобода… Но повечето от тях… намират, че клетката е по-безопасна и бързат да се върнат зад решетките…“

+Трудно е да дариш свобода на онези, които са избрали да жи­веят в подчинение; още по-трудно е да подчиниш хората, из­брали свободата…

Нещо повече – пише Макиавели. – Лидерът в условията на новата демокрация трябва да се справи с враждебността на всич­ки онези, които са ползвали привилегии по време на диктатурата. Те ненавиждат свободното общество, в което „почести и награди (се раздават) по силата на честни и добре обосновани критерии и никой не може да ги получи по друг начин“.

Така е било и при израилтяните. Нито Мойсей, нито дори самият Господ-Бог не са били в състояние да прогонят робския манталитет на евреите, израснали под тиранията на Египет. За да се създаде една свободна нация, са нужни години, едно цяло по­коление трябва да бъде ликвидирано в пясъците на пустинята. Та­зи задача е изпълнена от новото поколение, родено и отраснало на свобода.

И ако на израилтяните, благословени с присъствието на великолепен (и разбира се, божествен) лидер, са били нужни две поколения, за да завършват прехода към свободата, защо трябва да се учудваме, че бившите робски държави от Съветската империя, разполагащи с посредствени и доста ограничени лидери, изпитват големи трудности в борбата за установяване върховен­ство на законите и всичко останало, свързано с отговорностите на свободата?

Завръщането във властта на бившия комунисти­чески елит е съвременната версия на желанието на израилтяните да се върнат в Египет. Макиавели вероятно би прогнозирал, че в днешно време преходът от демокрация към диктатура би бил най-успешен в страни като Испания и Португалия, където диктатура­та е съществувала в сравнително мека форма, или пък тиранията е била сравнително кратка по време – както се е случило в бал­тийските и централноевропейските сателити, попаднали под съ­ветско иго едва след края на Втората световна война. Балтийски­те и централноевропейските сателити се справят по-добре от Ру­сия, Грузия, Беларус и Украйна, които са попаднали под болшевишката доста по рано – в началото на века.

Макиавели ни напомня, че капацитетът на всеки народ за свобода зависи пряко от неговата история. За съжаление децата ни вече не чуват подобни неща в училище – напоследък в наша­та, пък и в световната образователна система се наложи мнението да не се критикува историята на нито една страна и това мне­ние измести простия и правдив прочит на историята – такава, каквато се е случила.

Днешното ни желание да повярваме, че всички народи са фундаментално равни, просто ни прави слепи за историческите реалности. И затруднява добрите лидери. Ако за­падните лидери бяха направили реална оценка на щетите, понесе­ни от човешкия дух за почти век тоталитаризъм, те щяха да раз­берат далеч по-добре огромните трудности, пред които се изпра­виха страните от бившата Съветска империя. И вероятно щяха да наложат далеч по-драконовски мерки за прочистването им – най-вече по тоталното ликвидиране на останките от комунистическия елит, забраната им да участват в приватизацията и нормалния бизнес, въвеждане на законова норма за установяване произхода на богатството.

Това можеше да се направи под формата на обме­на и материалната подкрепа – точно както го направихме след Втората световна война с победените съюзници на хитлеристка Германия. Добрите закони и стабилните институции са два от трите крака на съвременната демократична държава.

Най-успешните нови демокрации след Втората световна и Студената война имат свободолюбиви традиции – един истински резервоар от добродетели, от който да черпят след свалянето на тираните. Или, както обяснява Макиавели: Републиките прите­жават повече жизненост, повече омраза, по-голямо желание за отмъщение; споменът за някогашната свобода е вечно жив…

Силата на свободолюбивите традиции е толкова голя­ма, че Макиавели съветва покорителите на свободните страни да унищожават или разпръскват напълно техните граждани, в про­тивен случай те „никога няма да забравят духа на свободата и ня­когашните си институции“. Сталин опитва да реализира точно то­ва, избивайки и разселвайки десетки милиони хора в отчаян опит да изтрие историческата им памет. Но дори и той не успява напълно да прогони духа на свободата, вкоренен в различните ет­нически общности, например чеченците…

Но независимо от това колко са силни традициите на свободата, много е трудно да накараме хората да вземат самостоятел­ни решения, когато са свикнали да действат само по заповед. То­ва важи с еднаква сила и за бизнеса, и за политиката. Вече видяхме как амбициозните и идеалистични лидери премахнаха диктатурата в управлението на компанията и го заместиха с демокрацията. Подобно на повечето бизнес компании, структурата бе изградена по правилата на обичайната пирамидална структура „отгоре надолу“ и това й донесе много затруднения в началото на 90-те. Конфликтът между ръководството и различ­ните профсъюзи беше толкова остър, че те не успяха да съставят план за реструктуриране.  Това положение бе пре­одоляно благодарение на един вид вътрешна „културна революция“.

Пример за демократизация в бизнеса е предоставяне на акции на работниците по време на приватизацията. Срещу до­бавки в заплатите се  прехвърлиха част от активите на действащи служители на компанийте. С надеждата, че работниците ще бъдат мотивирани по-добре, ако техните доходи растат заедно с печалбата на компанията.

Типичен пример за продължение на тази теория с акциите е новият директор на една голяма американска компания Грийнуолд през 70-те, който се указва добре подготвен за това предизвикателство и си спечелва прозвището „любимец на работниците“. Той си дава сметка, че промяната в собствеността, дори и да доведе до рязко подобрение на морала в компанията, няма да бъде достатъчна. Методите на работа са такива, че обез­куражават всяка инициатива. Новият президент Джон Едуардсън с изненада открива, че трябва да одобрява всички искания за разходи от страна на вицепрезидентите. „Това шега ли е? – пита той. – Или искате да ме изпитате?“ Нито едното, нито другото. Просто бизнес в една компания на стойност 12 милиарда долара, която се бори да задържи главата си над водата.

Комапанията се нуждае от фундаментална промяна в начина, по който прави бизнес, при това на всички нива. Първото желание на новите ръководители е хората с опит да решават проблемите си директно, без да чакат разрешението на тежко бюрократизира­ната администрация.

Грийнуолд предприема бързи мерки в същата посока и дава самостоятелност на подчинените си на всички нива: старото ог­раничение от 500 000 долара за поръчки на нова техника и ре­монт на съществуващата се вдига десет пъти и става 5 милиона. Старото ограничение на вицепрезидентите за сключване на дого­вори до 750 000 долара отпада и е заместено от 5 милиона. В ми­налото вицепрезидентът, отговарящ за карго превозите е имал право да подписва договори до 1 милион долара, при това само с продължителност до една година. Таванът се вдига до 10 милио­на и пет години. Финансовият директор получава неограничени права. В същото време са уволнени цели отдели бюрократи с контролни функции. Над 100 контрольори получават предложения за друга работа (без намаление на заплатите), а служителите на всички нива получават една ясна инструкция: „Ако имате проблем и знаете как да го решите, просто го направете.“

Но практическата реализация не е толкова лесна, тъй като служителите просто не са свикнали за вземат самостоятелни решения. На тях им се е плащало да изпълняват инструкции и указания, без да носят отговорност при евентуален провал. И сега изведнъж им дават по-голяма свобода, но свободата носи и задължения.

Те ще бъдат преценявани и възнаграждавани според резултатите: похвали, повишения и промоции при успех, но и критика и ограничаване на авторитета при провал. Грийнуолд, Едуардсън и другите висши служители използват голяма част от времето си в опити да внедрят новата култура директно у своите служители: там, където работят – на пистите, в кухните, в билет­ните центрове, в хангарите за поддръжка.

Грийнуолд отлично разбира ударението, което Макиавели поставя върху важността на драматичните събития, предназначе­ни да внедрят добродетели у хората. В неговия случай става въпрос за три по-важни такива събития, които вдъхновяват служителите му. Първото е откриване на нова линия на Западното крайбрежие, обслужваща пътниците между Лос Анджелис и Сан Франциско. В нейното планиране и практическа реализация участват над сто служители. В началото ръководството на компанията създава една координационна комисия за оформя­не рамките на проекта, но тя бързо е разпусната с оглед по-голя­мата свобода на оперативните служители, които могат да вземат самостоятелни решения според компетенциите си. Това става благодарение на мобилни екипи във всяко летище, които се съби­рат два пъти дневно за решаване на текущите проблеми.

Второто драматично събитие е децентрализацията по отно­шение на общите и стратегически решения. Те вече не се вземат в централите на компанията, разположени в големите градове. До този момент, по думите на първия вицепрезидент за Северна Америка Джеймс Гудуин, нещата са се развивали така:

„Никога досега не сме споделяли с хората по места сте­пента на печалба, която носи тяхната работа. После неща­та се промениха, хората започнаха да си поставят реални цели по отношение на разходите… изпълняваха ги… а ние ги възнаграждавахме… Търговските отдели определяха квоти за продажбите и ние ги потупвахме по гърба.

Но в същото време ние започнахме да губим. Това дове­де и до промяна в поведението ни. Стигнахме до деня, в който подредихме хората до стената и им заявихме: „Благодарни сме ви за добрата работа, но тук вече не можем да печелим и затова закриваме фирмата… И срещаме втреще­ните погледи на тридесет или четиридесет души…“

В условията на новата корпоративна култура по-големите градове поемат отговорността за собствените си програми като цяло, така че всички служители да си изяснят съставните части на бизнеса. В рамките на седем месеца първата пробна програма излиза от зоната на червеното.

Третата драматична промяна в авиокомпанията е назначава­нето на главен изпълнителен директор с качества. Вместо да се преструва, че всичко върви по мед и масло, той още при назначе­нието си е категоричен: „авиационната индустрия, от която е част и  все повече се превръща във вятър и мъгла и вече никой не ни вярва“… С готовност се съгласява, че летенето със самолет съвсем не е блестящо преживяване: креслата са прекалено тесни, опашките пред гишетата за билети – твърде дълги, храната е ужасна. След което обещава, че нещата в ще бъдат променени. Компанията ще закупи нови, по-удобни самолети, продажбата на билети ще става по-електронен път, главно чрез Интернет, качеството на храната значително ще се подобри. И всичко беше изпълнено.

Резултатите от културната революция на Джералд Грийнуолд наистина са блестящи. Рязко се повишава моралът на служителите и това личи по все по-редките случаи на трудови злополуки и отпуски по болест. Особено показателни са отпуските по болест, които са истински барометър за преобразяването на компанията: през март 1 995 г. те са по-малко със 7,4 %, през април – 10 %, а през май 18,8 % с сравнение със същите периоди на предишната година. За същия период оплакванията на служителите намаляват с 80 %, а компанията се нарежда сред първите три въздушни превозвачи по икономичност на полетите. Получили по-голяма свобода, служителите започват да работят по-добре, в името на общото благо.

Напредъкът личи и по крайния резултат за съответния период. За по-малко от година след изкупуването й от работниците и служителите, компанията започва да носи печалба, а на първата годишнина Грийнуолд обявява 67 % увеличение в цената на ак­циите, което води до поскъпване с 1,9 милиарда до­лара. През пролетта на 1996 г. компанията обявява окрупняване на акциите си в съотношение 4:1, а в края на 1997 г. тези акции бележат смайващо поскъпване от 260 %.

Макиавели би настоявал да се извлекат и допълнителни поуки от този успех. Грийнуолд се доказва като изклю­чителен лидер, но кратките срокове, в които успява да развърже творческата инициатива на своите подчинени, се дължат преди всичко на факта, че те живеят в едно свободно общество. Тяхната инициативност е била потискана от авторитарните методи на управление на предишните ръководители на компанията, но в момента, в който се уверяват, че никой не иска да ги изиграе и те наистина получават свобода да вземат самостоятелни решения, инициативността им се развихря. Подобна бърза промяна не е възможна в компании, действащи в наскоро освободено или не свободно общество. Грийнуолд има възможност лично да се увери в това, тъй като преди да поеме компанията, той за кратко време е главен изпълнителен директор на чешката автомобилостроителна фирма Татра. В такива страни преходът към свободата, дори и в максимално освободената корпоративна атмосфера, може да отнеме десетилетия.

И накрая един парадокс: понятието за работническа собственост на средствата за производство беше основно понятие в социалистическата идеология, но то претърпя пълен провал в страните от съветския блок поради липса на свобода както на пазара, така и в гражданското общество. То най-неочаквано се реализира в сърцето на демократичния капитализъм, просто защото той предлага най-голяма свобода.

КОРУПЦИЯТА

Но след като духът на свободата е толкова могъщ, защо се провалят свободните държави и демократичните правителства и мястото им се заема от възкръснали диктатори? Макиавели обви­нява за това корумпираните лидери, а също така и корупцията, която съществува у самите народи.

За да бъде възможно узурпирането на абсолютната власт… в една свободна страна и превръщането й в тирания, народът на тази страна трябва да е бил корумпиран в течение на няколко поколения.  Ако това е налице, демократичните свободи са обречени. Свободното об­щество зависи от добродетелите на народа; съществува една сим­волична връзка между добрите закони и институции, на които се опира добронамерената власт, и добродетелното поведение на гражданите. Точно както добрите закони са необходими за под­държане на добрите навици, така и добрите навици са необхо­дими за спазването на добрите закони.

Отслабне ли едно от тези изисквания, другото автоматически се плъзга в посока на ко­рупцията, а последиците са страшни: самодоволство и егоизъм, които ликвидират и най-великите човешки достижения. Появи ли се загниване, дори и най-добрите институции стават безполезни. В условията на обща корупция не са достатъчни нито закони­те, нито конституционната система.

Макиавели използва две от най-почитани човешки права, за да демонстрира тясната връзка между добродетелното гражданс­ко поведение и правилното функциониране на свободната държа­ва. Това са правото на свободно изразяване и правото на свобод­но свързване в различни организации.

Ако народът е отдаден на общото благо и се подчинява на законите, дори и най-бурните му протести ще бъдат разглеждани като позитивни действия, тъй ка­то те биха отразявали искрената му загриженост по повод някакви отклонения от справедливите принципи, допуснати от негови­те лидери. Но ако народът е корумпиран и множеството гражда­ни проявяват интерес към личната си печалба, а не към общото благо, бунтовете и вълненията автоматически се превръщат в заплаха за държавата.

Свободният и открит дебат е безценен ко­гато хората са добродетелни, но опасен, когато са корумпирани. Това е така, защото често попадаме под влиянието на велики ора­тори, които майсторски защищават мерките, насочени към лич­ното им облагодетелстване. И още: докато държавата е здрава, нейните граждани ще изразяват свободно мнението си и това ще бъде от полза за всички. Но загние ли държавата, честните мъже и жени ще се страхуват да говорят открито, защото знаят, че ще се превърнат в мишени за онези, които критикуват.

Свободната инициатива, независимо дали се изразява в биз­неса, семейството или нацията, трябва да води упорита битка с корупцията. На Уолстрийт, където ежедневно се борави с огромни суми пари, най-добрите фирми правят всичко възможно да контролират и пипнат онези бързомислещи брокери, които умеят не само да печелят, но и да губят в рамките на правилата.

В друга американска ком­пани се оказва, че търговската площ е населена не само с обикновените брокери и техните асистенти, но и с „къртици“ – специални тайни наблюдатели, на които фирмата плаща да следят действията на брокерите и да докладват дори за най-дребните финансови нарушения, злоупотреба с алкохол или наркотици и други прояви на недопустимо поведение.

„Къртиците“ са много добре замаскирани и по нищо не се отличават от обикно­вените брокери, но всички знаят, че ги има. И това е достатъчно, за да се получи нужният възпиращ ефект. Същевременно, ако все пак се установят нарушения на правилата, виновните получават светкавично наказание (най-често незабавно уволнение), независимо от предишните си заслуги към фирмата.

Или, както твърди Макиавели: Никоя добре подредена република не компенсира нару­шенията на своите граждани с миналите им заслуги… На­градила отделен човек за доброто му дело, тя не бива да се колебае и да му наложи безмилостно наказание при провинение. И когато тези фундаментални принципи започнат да се прилагат добре, (народът) живее свободно за продължи­телно време. В противен случай е обречен на разруха.

И добродетелите, и корупцията се движат отгоре надолу (ли­дерите не се корумпират от народа, въпреки че често го обвиняват за провала си). Ето какво казва еквадорския политически ли­дер Алберто Дахик:

+Когато надделее становището, че корупцията започва от върха, всичко е обречено на разпад. Ако краде лично министърът, неговите заместници ще вършат въоръжени нападения, а началниците на отдели ще се занимават с кражби, рекет, грабежи и убийства.

Следователно лидерите трябва да персонифицират доброде­телите, които очакват да открият у другите (или поне да бъдат възприемани като добродетели). Една случка, която най-добре дефинира културата на добродетели във въпросната компания, е свързана с бившия главен изпълнителен директор и настоящ президент Алън „Асът“ Грийнбърг. След дълъг и уморителен полет Грийнбърг каца на летище Ла Гуардия, където го посреща един от младшите му сътрудници и бърза да го информира, че на изхода го чака служебна лимузина. „Какво? – учудено пита Грийнбърг. – Да не би да има стачка на такситата ?“

За да се предпази от корупция, всяка институция трябва да се подлага на обновление – най-добре чрез безкомпромисно прила­гане на добрите закони и експониране поведението на добрите лидери. Макиавели вярва, че това трябва да се прави поне веднъж на десет години, просто защото едно десетилетие често е напълно достатъчно, както за лидерите, така и за поданиците им, да се отклонят от онези принципи, благодарение на които е успя­ла самата институция.

По-големите срокове създават условия за опасно разложение: Хората започват да променят навиците си и заедно с това да нарушават законите. В случай, че памет­та им относно наказанията не бъде освежена, а страхът в ду­шите им не бъде възобновен, съвсем скоро държавата ще се окаже толкова препълнена с ненормални типове, че те няма да бъдат наказани без опасност за обществените устои.

Същността на лечението ще се определи от тежестта на за­боляването, обхванало политическото тяло. Обикновено става така, че трябва да се предприемат драстични мерки за спасяване­то на основните принципи на добрата държава – най-често се на­казва някоя известна и доскоро могъща политическа фигура, при­ема се нов закон срещу онези, които нарушават или подкопават основните норми и принципи на държавата, издига се на ръково­ден пост онази обществена фигура, която е доказала привързано­стта си към същите тези норми и принципи. Добрата конститу­ция, осъвременена с добри закони, които задължават гражда­ните да дават редовен отчет за своите действия, създава не­обходимата база за обновление, но и тук, както винаги, трябва да присъства доброто лидерство. За да се вдъхне живот и енергия на тези закони, трябва да бъде налице и онзи добродетелен по­даник, който смело ще ги подкрепи и решително ще се обяви срещу всеки, който ги нарушава.

Макиавели пише много ентусиазирано по въпроса за наказа­нието и екзекутирането на корумпираните, като държи то да бъ­де публично, за да окаже нужното въздействие върху останалите хора. Той е бил пряк свидетел на една драматична екзекуция, осъ­ществена през 1502 г. от Чезаре Борджия. Принцът току-що е по­корил провинцията Романя, в която цари пълна анархия. Бандити върлуват по пътищата, крадци и убийци действат необезпокоява­ни в градовете, гражданската власт се е разпаднала изцяло. За да възстанови реда и законността, Борджия изпраща там доверения си помощник Рамиро Де Лорка, назначавайки го за президент на региона.

Де Лорка действа брутално за възстановяването на ре­да. Обкръжава десетки престъпници и безмилостно ги екзекути­ра, наказва сурово всяко нарушение на закона. Това е типичен пример на управление чрез страха и ожесточението. После, без никаква предварителна подготовка, жителите на Чезена се оказ­ват зрители на един шокиращ спектакъл, разиграващ се на цен­тралния градски площад. Там е изложен разчлененият на две час­ти труп на Де Лорка, редом с него лежи окървавен нож. Жесто­костта на тази гледка накара хората да изпитат едновремен­но удовлетворение и смайване, пише Макиавели.

Днешните лидери, със своята склонност да прощават на всички за всичко, би трябвало да се замислят върху поуките от урока на Макиавели, който показва как трябва да се наказват главните причинители на обществено зло. Той добре разбира двойствената сила на психологическия ефект върху хората. На първо място те са вцепенени от насилствения акт, довел до лик­видирането на една силна и влиятелна фигура. Той им показва, че и най-силните индивиди могат да бъдат преследвани от закона, а освен това им напомня, че основната власт – в блестящия пример на Макиавели тя носи името на Борджия, наказва всеки, който си позволи да извърши престъпление.

Вторият психологически еле­мент е „удовлетворението“ – онзи катарзис, който преживява публиката, наблюдаваща класическа трагедия. Фамилията Меди-чи действа по този начин, когато съперниците им от Паци правят опит да ги унищожат, а незабравимите с жестокостта си актове на тяхното отмъщение предоставят на флорентинците един крайно удовлетворителен спектакъл.

Нашите периодични актове на прочистване са точно това, ко­ето има предвид Макиавели, независимо дали става въпрос за Уотъргейт и Уайтуотър в Америка, ликвидирането на старата по­литическа класа в Италия или унижението на политици и ме­ниджъри в Япония.

В днешно време ние в общи линии се задово­ляваме да разбием репутацията и кариерата на виновните, без да отнемаме живота им (извън Азия се наблюдават изключително редки случаи на самоубийство на публични личности, въпреки че в Италия имаше няколко такива), но ефектът върху обществено­стта е същият, а ролята на съвременни палачи играят журналис­ти и телевизионни водещи, които осигуряват не само сцената и декорите на драмата, но и самата публика. Няма нищо друго, ко­ето да напомня на хората по по-ефективен начин, че техните ли­дери трябва да действат в рамките на закона, от ареста и съда на единични публични фигури, които си въобразяват, че са над за­коните. Няма нищо по-удовлетворително от тяхното скандално унищожение.

„Договорът с Америка“, довел до жестоко изборно наказа­ние на Демократическата партия, отговаря на стандартите на Ма­киавели точно толкова, колкото и периодът на „голямото пробуждане“, който активизира религиозното усърдие, а след това и творческата политическа дейност. Американското евангелистко Християнство е онази „добра религия“, за което зове Макиавели. Евангелистите не приемат с примирение своята съдба, тъй като са убедени, че на тях се пада честта и отговорността да се борят с корупцията и възраждане на добродетелите. Американските по­литически институции и цикличното религиозно пробуждане, ко­ето изглежда е неразделна част от нашето национално ДНК, обяс­няват издръжливостта на републиката.

Те са най-добре конституираните тела и имат най-дълго съществуване, благодарение на способността им за вът­решно обновление… защото, както всички… трябва да при­тежават някаква вътрешна доброта, благодарение на която получават първата си експанзия и репутация, а когато доб­ротата се корумпира с течение на времето, тя по необходи­мост ще разруши тялото и то ще остане такова, докато не­що не го върне в нормалното му състояние.

Разбира се, ние винаги можем да извадим късмет. Смайващи външни събития могат по чудотворен начин да пробудят цялото начинание от дълбокия му сън, да демонстрират нуждата от об­новление – така, както унищожителното японско нападение сре­щу Пърл Харбър през 1941 г. пробуди американците от спокой­ния им сън и мечти за неутралитет – така, както Александър Сол-женицин, Владимир Буковски и други будни съветски дисиденти пробудиха Запада в последната фаза на Студената война.

По съ­щия начин реагира и американският бизнес в началото на 80-те години, когато беше буквално шокиран от масираната експанзия на японските стоки по пазарите на САЩ – от автомобилите до електрониката. Благодарение на тези опустошителни атаки аме­риканските корпорации бяха принудени да се реорганизират и обновят, да направят нов дизайн на своята продукция, да увели­чат производителността на труда и да преструктурират своите организации. Без предизвикателствата отвън, големите достиже­ния на американската икономика през последните петнадесет го­дини нямаше да ги има изобщо.

Но ние не можем да разчитаме за спасението си на врагове и конкуренти; направим ли го, неприятностите са само въпрос на време. Корупцията идва реално; всъщност, тя вече е тук, в наша­та природа и чака подходящ момент да се прояви. А такъв момент неизбежно ще настъпи – обикновено точно тогава, когато всичко изглежда наред. Приспани от фалшивата сигурност, ние неизбеж­но сваляме гарда. И ако институцията не се поднови своевремен­но, гнилото се разпростира върху цялото общество.

Сред безбройните примери за велики империи, обречени на разруха поради забрава на добродетелите – при това в момент на върховен разцвет, залезът на Отоманската империя е може би най-добре разбран във времето, в което се е състоял. Отомански­те турци стигат зенита си в средата на XVI век, при управление­то на един от най-великите лидери в човешката история – Сюлей­ман Великолепни. Точно в този момент Лютфи Паша – оттегли­лият се от активна дейност велик везир на Сюлейман, вижда пър­вите ужасни стъпки по пътя към корупцията. Това на практика са обичайните фатални грешки: „суетност и некомпетентност,  ­безконтролно разширение на безполезни и скъпоструващи армия и бюрокрация, порочен кръг на финансовите излишества, фискал­на кръвожадност, икономически застой, разпад на интегритета и лоялността; но над всичко – все по-плътната и по-заплашителна сянка на морските държави на Запада.

Лютфи Паша призовава Сюлейман да се върне към принципите, с чиято помощ е била изградена великата империя, да уп­ражни цялата си лична власт и авторитет срещу нарастващото значение на връзките и личните контакти при важните за държа­вата назначения. Но не би. Към средата на следващия век Кошу Бей – главният съветник на султан Мурад IV, когото често нари­чат „турския Монтескьо“ заради дълбокия му ум и елегантно сло­во – пише един опустошителен меморандум за състоянието на империята. Основните пунктове на неговата критика биха могли да станат основа на макиавелианския „наръчник със забрани“ за всеки лидер:

• Султаните са се оттеглили от директния надзор на държа­вата.
• Длъжността на великия везир — вторият човек в империя­та, е лишена от своята база, тъй като става обект на поли­тическо назначение, а оттам и „прицел за всевъзможни комбинации от страна на дворцови интриганти и фавори­ти, (а онзи, който я заема) е заплашен във всеки един мо­мент от уволнение, конфискация на имущество, а дори и екзекуция“.
• Другите ключови позиции, включително членство в елит­ните полкове на въоръжените сили, стават достъпни за всеки, който е готов да плати съответния подкуп, а „разда­ването на постове чрез покупка или услуги се превръща в повсеместно явление – дори когато става въпрос за рели­гиозни постове, или назначението на съдии“.

След като корупцията може да провали такава велика инсти­туция като Отоманската империя, тя лесно може да унищожи по-малко славните и блестящи организации. Мъдростта на дълбока­та загриженост на Макиавели относно корупцията неотдавна бе преоткрита от водещите финансови институции в света.

Международният валутен фонд и Световната банка най-безцеремонно предупреждават развиващите се страни със слабо управление, че или ще изпълняват стриктно техните предписания, или ще изгубят всяка надежда да получат за­еми. За пръв път в историята на човечеството банкерите отправят открито предизвикателство към политиците…

По време на посещението си в 50 страни на света прези­дентът на Световната банка Джеймс Уолфенсън повтаряше една и съща фраза: Корупцията е най-големият проблем за електората и основен възпиращ фактор за частните инвес­тиции.

Показателно е, че забележките на Уолфенсън са направени малко преди началото на финансовата криза в Азия, която разкри неочаквано голяма корупция. Модел на тази криза беше Япония, която в средата на 90-те стана жертва на онова морално и инте­лектуално загниване, за което предупреждава Макиавели. Вмес­то да предоставя все по-добри шансове на своя народ, който се слави като най-добре образования в света, японският елит затъ­ва все по-дълбоко в дебрите на централизираното планиране. Важните корпоративни решения рядко се вземат от ръководите­лите на предприятията, а вместо това се обсъждат от правител­ствени планиращи органи, ръководни кадри в други области на промишлеността, банкери, профсъюзни лидери и вечно присъ­стващата национална мафия.

Конкуренцията беше ограничена, а в някои области и напълно елиминирана и заменена от предвари­телно договорен консенсус вътре в рамките на индустриалната (финансовата) общност, или от директни инструкции на планира­щите органи. Работниците бяха възнаградени за лоялността си с гарантирани доживотни договори. Впечатляващият растеж на японската промишленост, особено след средата на 70-те години, убеди мнозина в Азия и на Запад, че американският модел е прев­зет от „азиатския капитализъм“ и че всяка страна, която не възприеме японските методи, е обречена на гибел. Те не само са забравили предупреждението на Макиавели, че всичко се проме­ня, но игнорират и мъдрата му забележка, според която великите начинания се създават от малцина, но се поддържат от всички.

Голяма част от японците попаднаха в плен на същата илюзия. Притиснати от централизираното планиране, японските банкери отпуснаха значителни кредити на предприятия, които не си стру­ваха подобен риск. И както винаги става, интимните отношения между правителството и бизнеса родиха корупция и у двете стра­ни: правителствените експерти не успяха да установят точни стандарти и това отчасти се дължеше на факта, че получиха зна­чителни финансови „помощи“ от банкери, индустриалци и мафиоти.

По подобие на старателно изградените „пирамиди“ на аме­риканските фондови пазари през 20-те години, голяма част от японския бум през 80-те и началото на 90-те се дължи на „твор­ческо счетоводство“ и други финансови манипулации, а не на увеличение на реалните стойности. Чуждестранните инвеститори последваха този пример и в началото на 90-те пазарната стойност на недвижимите имоти в централната част на Токио надвиши в реални цифри стойността на всички обявени за продажба недви­жими имоти в САЩ.

Така се роди явлението, сполучливо нарече­но „икономика на сапунения мехур“. Подобно на американските фондови пазари в навечерието на голямата криза от 1929 г., сис­темата работеше добре, докато в нея се вливаха свежи пари, но в момента, в който инвеститорите поискаха да изтеглят парите си, всичко рухна. Мехурът се пръсна в средата и края на 90-те, цена­та на недвижимите имоти се срина с 60 %, а йената изгуби 40 % от стойността си. И когато заемодателите започнаха да драскат, да спасят активите си, беше разкрито, че много американски и ев­ропейски банки са отпускали огромни кредити, без дори да пог­леднат балансовия отчет на субектите, които кредитират. Този модел се повтори и в други азиатски страни – от Тайланд и Индо­незия до Корея…

Азиатският кредитен бум е точно толкова ирационален и ко­румпиран, колкото всички подобни явления в човешката история, като например „лудостта на лалетата“ през XVII век. Търсенето на редки сортове на това цвете вдига цената на луковиците до не­бето, а това от своя страна ражда една специализирана пазарна система, в която има всичко – от борса за търсенето и предлага­нето, до правителствени регулаторни органи. В края на този про­цес започва да се прилага тактиката на „силната ръка“, която е опит на шепа амбициозни мъже да овладеят пазара на редки цве­тя и луковици.

„Някакъв обущар от Хага… най-сетне успял да създаде черно (лале). Той бил посетен от производители на цветя от Харлем, на които продал съкровището си за 1500 флорина. Но още преди да си тръгнат, един от производителите хвър­лил цветето на пода и го стъпкал с крака. Обущарят изтръпнал от ужас. Гостите обяснили, че те също са създа­ли черно лале и искат да запазят неговата уникалност. Ето защо купили произведението на обущаря и го унищожили. Били готови да платят и далеч по-висока цена, дори 10 000 флорина. Според преданието горкият обущар бил толкова потресен, че умрял от мъка…“

Класическата пирамида е открита от един италиански имиг­рант през XIX век и в негова чест е наречена „Схемата на Понци“. При нея на инвеститорите се предлагат постоянно повиша­ващи се лихви, това привлича все повече и повече инвестиции и с тези пари хитрият италианец изплаща обещаните лихви на по-ранните инвеститори. Японските пазари на недвижими имоти и финансови инструменти бяха съвременна версия на „Схемата на Понци“. Цялата операция се смазва от подкупи, предлагани на ключови фигури в правителството и деловите среди.

Това явление се подкрепя и от една по-прикрита форма на ко­рупция, която съществува на по-високо ниво. Международни фи­нансови институции като Световната банка и Международния ва­лутен фонд неколкократно покриват загубите на частни банки в кризисни страни – за последен път това става през 1995 г. в Мек­сико. Вместо да настояват да се търси отговорност от правител­ства, банки и корпорации за техните безотговорни действия, СБ и МВФ отпускат нисколихвени заеми на застрашените страни, които от своя страна се разплащат с кредиторите си. И какво се получава на практика? Кредиторите се корумпират от това, кое­то икономистите елегантно наричат „морален риск“:

„Когато се дават гаранции, че целият институционален риск или част от него ще бъде прехвърлен на гърба на данъкоплатците (чрез подценени застраховки, гаранции на МВФ или други осигурителни инструменти), докато собствениците на въпросната институция си прибират пе­чалбата, то тази институция ще бъде склонна да поема пре­комерни рискове.“

И наистина, банките често пренебрегват въпросите, свърза­ни с риска. И защо не? След като някой ще ви покрие загубите -без значение дали това ще бъде правителството, или гигантски международни институции, няма никакъв смисъл да проявявате благоразумие. Корупцията е неизбежна при система, в която мо­жете само да спечелите или да излезете на нула, но не и да губи­те. Вместо да търсят най-разумния риск или най-обещаващата инвестиция, онези с парите се оглеждат за най-високия залог.

Макиавели би заклеймил азиатското спасение (набързо орга­низирано от МВФ и основните му донори), защото корумпирани­те виновници за нещастието остават ненаказани и запазват пос­товете си. За разлика от банковия фалит, при който си отиват ме­ниджъри и злополучни кредитори, при азиатското спасение МВФ използва парите на данъкоплатците от проспериращите държави и ги преразпределя сред корумпираните институции и техните кредитори. Не може да се поощрява добродетелността като се съ­бират данъци от добродетелните, за да се плащат разходите на съгрешилите. Подобно поощрение може да се получи само кога­то съгрешилите бъдат наказани.

Инвеститорите, подобно на избирателите, винаги ще допус­кат грешки. А пазарите са толкова уязвими по отношение на ен­тусиазма, колкото и електоратът. Но в икономиката и политиката най- сигурния начин за осигуряване на рационално поведение е отговорността пред максимално широка аудитория. Елитът, как­то отбелязва Макиавели, често замества личния си интерес с об­щото благо, и това е причината да предпочита републиката пред монархията. По същата причина пазарната икономика (икономи­ческият еквивалент на политическата демокрация) е по-добра от централното планиране и значително го превъзхожда.

През 1997 г., в разгара на азиатската криза, САЩ блокират японския план, според който страните от региона сами трябва да се спра­вят с кризата. А това е план, който би спестил на американския данъкоплатец десетки милиарди долари. Само година по-късно САЩ вече искат решителна намеса на МВФ за излизане от съща­та криза. Бившият управител на Федералния резерв Лорънс Линдси сподели мнението на един от водещите европейски бан­кери, според което „единствената причина за американския отказ да се приеме японският план е желанието на някои служители от Резерва да попаднат в светлината на прожекторите“…

На което Линдси язвително отвръща: Американският принос за излизане­то от една криза има толкова общо с бюрократичната систе­ма на поведение, колкото и с тоталното решаване на иконо­мическата криза като цяло. Макиавели го казва в доста по-остра форма: Недоволството на народа е насочено към хората, които работят против обществения интерес, докато недо­волството на принцовете е срещу онези, които биха попречили на личния им интерес.

Следователно Макиавели е напълно прав като твърди, че за хората е по-добре да поддържат добронамерена държава, откол­кото едноличен управник. Обществеността е общо взето по-малко корумпирана от лидерите, загрижеността й по отношение на добродетелите е по-голяма от тази на елита. Народът може да бъ­де измамен от умни шарлатани, но Макиавели е убеден, че той по-лесно ще избере добродетелни лидери. Но, имайки предвид човешката склонност към поквара, изборът на корумпирани ли­дери винаги ще бъде заплаха, дори и за най-демократичните об­щества.

Алексис дьо Токвил знае, че трябва да се страхуваме не толкова от неморалността на великите, колкото от възможността чрез неморалност да се стигне до величие… (Народът) е… склонен да вярва, че успехите (на лидера) в основни линии се дължат на негови­те пороци; следователно се създава осъдителна връзка между идеите за низост и власт, липса на качества и успех, утилитарност и безчестие…“

Ако народът вярва, че неговите лидери се сдобиват с власт защото са корумпирани, това означава, че цялото начинание е дискредитирано. В момента, в който в съзнанието на народа се оформи идеята за „осъдителната връзка между низост и власт“, корупцията започва да се разпространява с бързината на горски пожар.

Всички могъщи страсти, които Макиавели разбира толко­ва добре, започват да надделяват над добродетелните закони и институции, а общото благо е изтласкано в ъгъла от алчността. В резултат, както казва по-нататък Токвил, подобни мръсни тайни могат да бъдат скрити от една диктатура, но свободното общест­во моментално ги разкрива:

„Народът никога не може да проникне в мрачните лаби­ринти на дворцовите интриги и винаги ще му бъде трудно да открие низостта, която е маскирана с елегантни мание­ри, изтънчен вкус и изящен език. Но за да опразниш обще­ственото портмоне и за да продадеш услугите на държава­та се изискват умения, за които злодеите само могат да меч­таят, с надеждата, че все някога ще получат възможност да усвоят.“

Ние разбираме този език, той е насъщният хляб на нашето ежедневие. Смъртоносната връзка между власт и низост е про­никнала дълбоко в съзнанието на гражданите на Свободния свят.

В Америка рядко минава седмица без нови примери за системна корупция от страна на политическата класа, начело с президента Клинтън и най-близките му сътрудници. В Индия има толкова много осъдени за корупция политици, че неотдавна беше създа­дена „Партия на виновните“.

Корумпираните правителства на Мексико падат едно след друго, бившият италиански премиер Силвио Берлускони ще бъде съден в Милано, а друг бивш преми­ер – Джулио Андреоти в момента е обект на съдебен процес в Па-лермо. Испанският министър-председател Фелипе Гонзалес беше принуден да обяви предсрочни избори, които сложиха край на дългогодишното му управление. Той беше обвинен във финансо­ви злоупотреби и пропуски във войната срещу тероризма. Френски политици и бизнесмени от целия политически спектър бяха обект на съдебно преследване, двама бивши външни мини­стри на Белгия станаха обект на разследване за вземане на под­купи срещу осигуряване на военни поръчки (единият от тях – Ви­ли Клаус, изгуби поста си като генерален секретар на НАТО).

Правителството на Джон Мейджър във Великобритания стана за смях, след като голяма част от водещите фигури в него бяха при­нудени да подадат оставка заради финансови или сексуални пре­грешения. Полският премиер Олекси беше принуден да си пода­де оставката след разкрития във връзка с миналото му като агент на КГБ, а колумбийският президент Сантер поиска разследване на финансирането на собствената му предизборна кампания.

Бивши сътрудници на южноафриканското военно разузнаване бяха изправени на съд заедно с бившия президент П. У Бота, ум­ножават се гласовете, които искат разследване и на Африканския Национален Конгрес, ръководен от Нелсън Мандела. Япония -най-раздираната от скандали страна в света, се люшка между по­редните гротескни разкрития, в резултат на които доскоро нео­спорими авторитети в политиката и бизнеса се сменят с обезпо­коителна скорост, като част от тях не могат да преодолеят срама и посягат на живота си.

Бивши и настоящи високопоставени чи­новници и бизнес лидери са изправени пред съд в Южна Корея, парламентарното разследване на корупцията в Тайван предизви­ка вълна от самоубийства. Русия може би ще се окаже първата велика сила, попаднала под пълен контрол на организираната престъпност, а дори и в Китай, където все още съществуват ефективни инструменти за репресии, все по-често се наблюдават случаи на корупция по високите етажи на властта. Бившите пре­зиденти на Перу и Венецуела са изправени пред съда, а управле­нието на Фуджимори в Перу е белязано със серия от скандали.

В Америка двама членове на Камарата на представителите от Де­мократическата партия и говорителят-републиканец губят посто­вете си след шумен скандал, а бившият спикер Гингрич плати го­ляма сума в резултат на извънсъдебно споразумение с Комисия­та по етика, която го обвини в нарушение на редица закони.

С увеличението на случаите на корупция или обвиненията в такава, намаляват надеждите на народа, че това зло може да бъде победено. Лидерите са призовани да изкоренят корупцията и да върнат на нацията вярата в добродетелите. Кошу Бей призовава султана да използва властта си за прогонване на недобронамерените управници и възстановяване на обществената справедли­вост.

+В Деня на Страшния съд ще се търси сметка на кралете, а не на министрите – предупреждава той. – Изправени пред Повелителя на Световете, те няма да могат да му кажат „Извинете, но аз упълномощих други да свършат това…

Но да призоваваме ли­дера на корумпираната институция към реформи е равносилно да поискаме от някоя мадам да въведе благопристойно поведение в бардака си. Рибата се вмирисва от главата, корупцията може да бъде изкоренена единствено от самите лидери. За целта обаче се нуждаем от нови лидери с желязна воля, които имат сили да възстановят предишната добродетелност, или да създадат нова.

При цялото му възхищение от мъдростта на народа, Макиа­вели се страхува, че за спасението на свободата може би ще се наложи да се пожертва демокрацията.

НОВИЯТ ПРИНЦ

Веднъж пропита от корупция, свободната държава бързо се хлъзга към тиранията. Деликатната и жизненоважна връзка меж­ду добрите традиции и добрите закони е прекъсната, властта по­пада в ръцете на лидери, които се интересуват само от собстве­ното си възвеличаване. Самата същност на темата добродетелност е извадена от обращение и липсва в обществения живот.

Онези, които се съмняват в точността на анализите на Макиаве­ли, би трябвало да се върнат към президентските избори в САЩ през 1996 г., по време на които републиканските кандидати Боб Доул и Джек Кемп обявяват с нескрито самодоволство, че „лице­то“ Бил Клинтън няма да бъде обект на обсъждане в тяхната кам­пания. Отказът да се търси отговорност от държавните служите­ли за техни корупционни действия усилва убеждението на хора­та, че низостта и властта са неразривно свързани, подкопава вя­рата дори и в най-добрите закони и институции. И с течение на времето всичко това неизбежно води до изгубена свобода.

В корумпираната държава не действат дори и най-добрите закони – мрачно отбелязва Макиавели. – Изключение има само когато те се прилагат от силна фигура с неограничена власт, при това за толкова продължителен срок от време, колкото е нужен на обществото да се завърне към добродетелното си състояние. Само силен, решителен и добродетелен лидер може да спа­си институциите от разруха.

Парадоксалното тук е, че спасение­то на свободата зависи от управлението на единичен лидер, тоест – на диктатор, склонен да прибегне до всички омразни „извън­редни мерки, които са познати на малко хора, а още по-малко са готови да използват“. Едва ли трябва да ни се напомня мрачния списък на извънредните мерки: попадналият в такива драстични обстоятелства лидер „обикновено се изкушава да действа в раз­рез с добронамереността, срещу благотворителността и човечно­стта, срещу самата религия, оправдавайки се с желанието да съх­рани държавността“…

Макиавели мрази тираните с цялата си душа, не пести епите­ти, за да ги обругае, отделя огромна част от енергията и времето си за анализи на начините, по които те могат да бъдат свалени. Той не е изгубил демократичната си вяра.

Призивите му за кратък период на управление с желязна ръка всъщност означават избор на по-малкото зло: ако корупцията продължава, истинска­та тирания е само въпрос на време (което автоматически намаля­ва шансовете за възстановяване на свободните институции), а свободата все пак може да бъде запазена, стига да се намери под­ходящ човек, който да поеме временно управлението и да се оттегли с възстановяването на реда.

Както понякога се налага вре­менното използване на недемократични действия за постигане на демократичните цели, така и управлението на държавата може да се упражнява чрез монархически, а не чрез републикански мето­ди; защото „хората, чийто буен нрав не може да се контролира от простото приложение на закона, могат да бъдат укротени… един­ствено чрез почти кралския авторитет на едноличната власт.“

Този парадокс не е толкова голям, колкото изглежда на пръв поглед. Достатъчно е да си припомним Мойсей – любимецът на Макиавели, за да разберем какво е имал предвид. Мойсей упраж­нява диктаторска власт, но тази наистина ужасна власт служи за съзиданието на свободата. Ако израилтяните са били в състояние да приемат идеалите на свободата и добродетелността – в подно­жието на планината Синай, или на границата на Обетованата зе­мя, техният лидер едва ли би прибягнал до крайни мерки. Но те не могат да направят тази крачка и Мойсей е длъжен да я напра­ви вместо тях.

Не бива да изпадаме в ярост от призивите на Макиавели за установяване на временна диктатура като ефективно средство за съживяване или възстановяване на свободата. Вече сме били свидетели на подобен акт; всъщност – самите ние сме го прави­ли, при това с огромен успех. Става въпрос за назначението на генерал Дъглас Макартър за временен диктатор на Япония не­посредствено след края на Втората световна война. Макартър разбива японските военни структури и налага приемането на де­мократична конституция. Успехът на този акт е виден за всички.

Същото направихме и в Германия. Нима Нюрнберг не беше кла­сически пример за „извънредни мерки“? Ние премахнахме нациз-ма в страната, обесихме главните ръководители на Третия Райх и принудихме всички пълнолетни граждани да дадат подробен пис­мен отчет за своята дейност и връзки по време на управлението на Хитлер. Всички, които имаха доказано участие във фашистка­та диктатура, получиха забрана за заемане на висши държавни и обществени постове. А след това, както в Япония, беше наложе­на демократична конституция, която специализирани окупацион­ни части подкрепяха до пълното й възприемане. В Италия – тре­тият участник в Оста, ние изтласкахме нацистката армия извън границите на страната, след което оказахме подкрепа на следво­енното правителство в усилията му да прочисти управлението от профашистки елементи – както това стана в Германия и Япония.

Кървавата история за възхода и падението на фашизма сякаш е взета директно от записките на Макиавели. Италия и Германия са били високо цивилизовани нации с живи и действащи демок­ратични политически системи. Но с течение на времето обръщат гръб на гражданските свободи и се превръщат в тоталитарни дик­татури.

Точно както предсказва Макиавели, тираните идват на власт само когато се корумпира самият народ. Това се доказва от факта, че фашизмът е масово движение; Хитлер и Мусолини ид­ват на власт благодарение на изключителната си и съвсем реална популярност сред народните маси. Всеки от тях се превръща в любимец на нацията, а фашистката и национал-социалистическа-та партия получават невиждана до този момент подкрепа. Режи­мите на Хитлер и Мусолини остават силно популярни, докато опозицията в Италия и Германия никога не получава достатъчно подкрепа, за да се превърне в заплаха. И в двете страни тази опо­зиция е привилегия на малоброен елит.

Мусолини е свален чрез преврат на висши ръководители на режима, при това едва след като на всички е ясно, че войната е безвъзвратно загубена. Има подобен заговор и за убийството на Хитлер, но участниците в не­го нямат късмет. Въпреки това, точно според очакванията на Ма­киавели, духът на свободата е жив и точно по тази причина побе­доносните Съюзнически сили успяват да възстановят демокраци­ята. Но и тук възстановяването на демокрацията трябва да дойде извън корумпираната система; германците, италианците и япон­ците трудно биха се справили сами, точно както народите на бив­шия Съветски съюз не биха извоювали демократичните си свобо­ди без победата на Запада в Студената война.

Нюрнберг е точно това, което Макиавели има предвид, кога­то говори за използването на почти кралска сила за спасяването на корумпираната република: безмилостно преследване на ста­рия режим, следвано от драматични публични екзекуции на воде­щите престъпници, създавайки катарзис за народа и трепет пред настъпващия отмъстител, появил се да промени нещата. Нещо подобно трябваше да бъде направено със свалените тирании на

Съветската империя. Нетърсенето на отговорност от комунисти­ческите тирани позволи на бившите елити да се рециклират като нови бизнесмени и политици, дискредитирайки по този начин и бизнеса, и политиката. Поведението на Запада в края на Студена­та война представляваше отклонение от изискването на Макиаве­ли за придържане към собствените правила. Вместо да настояват за търсене на отговорност от комунистическите тирани, западни­те лидери като Джордж Буш, Хелмут Кол и Франсоа Митеран изобщо не повдигнаха този въпрос.

Това, с много редки изключе­ния, даде възможност на диктаторите от Съветския блок да се измъкнат без обвинения в престъпна дейност. Огромно отстъп­ление от каузата на свободата, опасно отслабване на авторитета на първите свободни правителства. Спомнете си урока на Маки­авели, според който страхът се базира на „заплахата от наказа­ние“. Пропуснали да накажат тираните, новите демократи не „вземат“ в достатъчна степен страха на хората и това им пречи да управляват ефективно.

Липсата на наказание на комунистическите тирани нарушава и друго правило на Макиавели за спасението на корумпирани инс­титуции или начинания: това, което гласи, че ние трябва да защи­таваме принципите, върху които е изградено нашето общество. В една глава на „Разговори“, носеща заглавието „Лош пример е да игнорираме законите, особено ако ние сме участници в тяхното създаване… „, Макиавели разказва как Саванарола, въпреки съп­ротивата на Флоренция, успява да прокара закон за обжалване на присъдите.

Но малко по-късно лично той – Саванарола, отказва това право на петима мъже, осъдени на смърт за заговор, целящ връщането на властта на Медичите. Това дава повод на Макиаве­ли да отбележи: „ Този акт разруши авторитета му повече от всичко останало. „.

По същия начин Макиавели би осъдил и хора като Джордж Буш и Джеймс Бейкър, които не успяха да на­ложат добродетелните стандарти на свободното общество на сво­ите тиранични врагове. Той би подложил на унищожителна крити­ка МВФ и неговите привърженици заради провала да наложи доб­родетелни стандарти на пазара, би обвинил Бил Клинтън и за два­та описани по-горе гряха, прибавяйки към тях и нарушението на правилата за сексуално насилие, очертани лично от него.

Бизнесмените знаят, че диктаторските похвати помагат най-добре за завръщането на корумпираните организации към добро здраве. Нашите закони позволяват такива компании да бъдат по­ставени в състояние на „приемственост“, за да могат да преодо­леят кризата. Такова нещо беше направено в края на 90-те в Об­ласт Колумбия, след като столицата ни беше дълбоко корумпира­на по време на мандата на кмета Марион Бари. Още през 70-те на тази терапия се подложи и Ню Йорк.

+ Проблемът е да се намери подходящ лидер – добър човек, който е готов да „навлезе в злото“, за да свърши добри дела. Та­кива хора обаче не достигат. Добрите бягат от злото, а лошите не се интересуват от добри дела.

Много рядко… добър човек ще прояви интерес към из­ползването на недобри методи, за да стане принц, дори и крайната му цел да е добра; още по-рядко успелият да ста­не принц лош човек ще прояви желание да работи за добро­то, използвайки в тази посока всичко онова, което е придо­бил чрез лоши методи.

Точно това е причината Макиавели да напише „Принцът“ -една книга, която представлява едновременно молба за постъпва­не на новия принц и наръчник за неговото управление. Той не е оптимист, че ще открие подходящия човек, тъй като отлично знае, че лидери като Мойсей не се раждат всеки ден. Без такъв нов принц обаче, провалът на корумпирания режим обикновено води до още по-голяма корупция, по-нататъшна ерозия на свобо­дата и по-голяма вероятност от установяването на трайна тира­ния. Почти пет века по-късно родината на Макиавели ни дава конкретен и ясен пример за този проблем…

От края на Втората световна война до края на Студената вой­на италианската политическа система е блокирана, защото основ­ната опозиционна сила – комунистическата партия, заплашва както демокрацията в страната, така и стабилността на западния Алианс. Политически лидери се задържат във властта в продъл­жение на десетилетия – най-характерен пример за това е Джулио Андреоти, който започва кариерата си като сътрудник на първия италиански следвоенен премиер и я приключва чак след падането на Берлинската стена.

Обречени да бъдат на власт или в опози­ция, политическите партии затъват в корупция, изграждайки ед­на сложна система от подкупи и рушвети, които обогатяват фир­ми и партии според тяхната тежест в политическото простран­ство. Последната политическа партия, която играе важна роля в тази система е Социалистическата партия, а човекът, който я въз-качва на власт, се нарича Бетино Кракси. Появили се сравнител­но късно в общественото пространство, социалистите бързат да наваксат и управлението на Кракси в края на 80-те се характери­зира с рязко увеличение на рушветите и подкупите – един акт, който продължава да процъфтява и при следващото управление на Андреоти, което не пропуска да се възползва от незаконни „благини“.

В много отношения Кракси е великолепен лидер. Той е сред шепата смели политици, които водят парламентарна борба за инсталиране на американските ракети „Пършинг“ и „Круз“ на италианска територия, лишавайки по този начин Съветския съюз от възможността да шантажира Западна Европа със своите раке­ти със среден обсег от ново поколение. Освен това Кракси е отявлен противник и смъртна заплаха за комунистите, заклеймя­ва ги по всякакъв повод и на всеки форум. Без него комунизмът може би нямаше да бъде победен и Италия вероятно нямаше да се възроди като основна политическа сила в Европа.

Освен всичко това Кракси беше и изключителен политик. В края на 70-те той прави успешен вътрешнопартиен преврат и по­ема ръководството на Социалистическата партия. Няколко годи­ни след това става и министър-председател, въпреки че партията му никога не получава повече от 15 % гласове на изборите. Тези забележителни постижения му дават правото да напише въведе­нието към едно от изданията на „Принцът“ именно когато се на­мира на гребена на вълната.

Кариерата му рухва в началото на 90-те, съпроводена от бурни скандали. Тогава едно ново поколе­ние политически активни съдии-следователи разобличават съще­ствуващата корупция в политическата система. Същите хора по-късно свалят и Берлускони. Аз не мога да кажа дали Кракси и не­говите сътрудници са били по-корумпирани от техните предшест­веници, но те си позволиха да демонстрират открито своето благополучие и това рязко ги отличи от останалите политически ор­ганизации в Италия. При управлението на Кракси социалистите неизменно са в центъра на всички разточителни чествания и светски събития, техните министри се забелязват в компанията на най-блестящите жени.

Християндемократите преди тях са пре­димно безлични фигури, които не парадират с богатствата си, въпреки че именно те са реалните създатели на корумпираната система. Комунистите са не по-малко корумпирани от останали­те, но вътрешнопартийната дисциплина им позволява да държат в тайна натрупаните богатства и източниците на своите рушвети, сред които фигурират и директно преведени суми в брой от Съ­ветския съюз, плюс комисиона върху всички търговски сделки между Италия и СССР. Те са толкова сигурни в своите хора, че най-безочливо се обявяват за „партия с чисти ръце“.

Не такъв е случаят със социалистите, които плащат скъпо за своята закостенялост и неспособността да разберат един прост факт – че дори и италианската система може да се промени. И ко­гато започва голямото прочистване, Кракси е демонизиран като най-страшен проводник на корупцията. Съдебният процес срещу него в Милано се предава директно по националната телевизия, животът в страната буквално замира, тъй като хората искат да гледат драматичната конфронтация между бившия министър-председател и младият, изключително агресивен прокурор. Пред хотела му в Рим се събират разгневени тълпи, хората го замерят с монети при всяко влизане и излизане. Осъден на различни сро­кове затвор по няколко обвинения, Кракси бяга от страната и се настанява в една удобна вила в тунизийския курорт Хамет. Нера­достното изгнание и влошеното здраве слагат точка на най-убе­дителния пример за сгромолясвате от висините на властта, който придава особена сила на предупрежденията на Макиавели, че ко­рупцията може да унищожи и най-преуспелите лидери, а онези, които падат от власт, няма да получат нищо друго, освен неблагодарността на довчерашните им последователи.

За съжаление обаче не се появява нов принц, който да сложи ред. Вече говорихме да провала на Берлускони, а представители­те на левоцентристките сили, които го наследиха, насочиха всич­ки сили към укрепване на собствената си власт, а не към прекъсване на връзките между властта и бизнеса, които са в основата на корупцията. Дори обратното: правителството след Берлускони рязко усили тенденцията да налага политическите си съюзници начело на големи корпорации, а почти всички приватизационни сделки, които биха отслабили позициите на държавата, се превърнаха в обикновено прехвърляне на акции от държавните предприятия в ръцете на доверени индустриалци и банкери. Контролът остана в ръцете на политическите партии, а всяка за­плаха за хегемонията им бе бързо елиминирана от съдебната сис­тема, която все още не е повдигнала обвинение в корупция към нито един от левите лидери. Това неизбежно доведе да възобно­вяване на системата на подкупите.

Италия вероятно би могла да се отърве от повечето корумпи­рани политици, но това би изисквало колосални усилия за ликви­диране не само на старите политически партии, но и на държав­ния контрол върху важни сектори на промишлеността. Подобна задача е по силите само на някой изключителен лидер или на външни сили. Не се появи нито едното, нито другото.

В Япония и Германия след войната, в Ню Йорк и Област Ко­лумбия – на ръба на банкрута, реформата на корумпираната сис­тема се провежда от нови, появили се отвън принцове, които са представители на некорумпирани сили. Това е далеч по-лесно от намирането вътре в корумпирана система на твърд лидер, който притежава необичайна доза решителност и безупречни морални качества. При това такъв, който е готов да върши лоши неща, за да спаси свободата.

Но въпреки всичко и това е възможно. Ейбрахам Линкълн, който не демонстрира признаци на величие до дълбоката криза на Съюза, намира в себе си както морален кураж, така и желание да навлезе в злото, след което повежда най-кървавата война в исто­рията на Америка, за да й дари свобода. А когато Отоманската империя търпи своето окончателно поражение по време на Пър­вата световна война, пак по това време един млад офицер на име Кемал Ататюрк застава начело на армията в защита на родината си, разбива външните й врагове, а след това се заема с изгражда­нето на онези демократични институции, които ще я изведат на пътя към свободата.

И както мъдро е предсказал Макиавели, как­то Линкълн, така и Ататюрк, не проявяват особена охота към изпълнение на великата си мисия. Линкълн търси всякакви начи­ни да запази Съюза и прибягва до войната като най-крайно сред­ство. Ататюрк иска да запази отоманското управление и го отме­ня едва когато е убеден, че не може да стори нищо друго. В край­на сметка Линкълн печели войната, запазва Съюза и отменя робството; Ататюрк печели войната, отменя отоманското управ­ление и създава независима турска държава, която за пръв път в своята история се отказва от исторически обусловената си мисия на лидер на Ислямския свят. След известно време Турция става и парламентарна република.

Силата на добродетелите на Ататюрк е толкова голяма, че е жива и след смъртта му – още едно доказателство за валидност­та на твърдението на Макиавели, според което временният дик­татор може да спаси републиката от криза и корупция. Както ве­че видяхме, когато в края на 70-те Турция е залята от най-голяма­та в историята й терористична вълна, армията завзема властта, ликвидира тероризма, възстановява републиканските институ­ции, а след това се прибира в казармите, предавайки властта в умелите ръце на Тургут Йозал.

Близо двадесет години по-късно – през 1997 г., армията отново се намесва, този път без да изпо­лзва сила, за да свали правителствената коалиция между една ко­румпирана второстепенна политическа сила и силите на ислямистите, която си е поставила за цел да премахне републиката на Ататюрк и да я замени с религиозни институции.

Тези мъже наистина са били изключителни. В повечето слу­чаи институциите не могат да бъдат спасени, просто защото шан­совете за това са твърде малки. Те рухват, независимо дали са умишлено унищожени или поробени. Дори такива велики лидери като Линкълн и Ататюрк успяват да се наложат единствено с це­ната на големи кръвопролития. Мъдрите лидери – онези доброде­телни мъже и жени, които Макиавели иска да инструктира и обучава, се борят с всички сили за предотвратяването на тежките кризи. За тях не е нужно да прибягват до драстичните мерки, ко­ито са описани в „Принцът“.