За доброто и злото

ХАМЛЕТ: Какво ново?
РОЗЕНКРАНЦ: Нищо, господарю. Само дето светът е станал по-честен…
ХАМЛЕТ: О, значи Денят на страшния съд е близо.

Картинката не е особено привлекателна, нали? Тласкани от амбиция и плътски желания, неспособни да се ограничим с помощта на някакъв политически или социален инстинкт, не насочвани от скрита ръка, ние, хората, сме се вкопчили на живот и смърт в богатството и властта.

Някога победители, ние вече сме дегенерирали до степен, при която нашите придобивки и завоева­ния са останали без защита, готови да паднат в чужди ръце, а ние самите се разпадаме, обзети от вътрешна разруха. Във възход или падение, човешките страсти лесно надделяват над разума и ни карат да се държим като животни.

Ако трябва да разчитаме единствено на себе си, ние няма да възстановим онзи полис, за който говори Перикъл, а по-скоро ще възпроизведем Сирия, Ирак, Либия, Либерия, Заир, Босна и Камбоджа, Аушвиц и архипелагът Гулаг.

Малкият шедьовър на Федерико Фелини, наречен „Репетиция за оркестър“, ни разказва за пагубното действие на разрушител­ните инстинкти у хората, дори когато те са много чувствителни и много надарени. Във филма един гост-диригент се появява на по­редната репетиция, но само за да открие, че членовете на оркестъра са обзети от бунтарски настроения. „Кой е той, че да ни казва как да свирим?“, питат те. Нима не са свирили хиляда пъти точно тази музика? Ако получат възможност да свирят както ис­кат, а не както им казва той, концертът ще стане много по-хубав.

Нали изкуството се вдъхновява от свободното творчество? Нима авторитарният диригент не потиска тяхната свобода на изразява­не? Те се вдигат на бунт и прогонват диригента от подиума. Ох, най-накрая независимост! Но когато започват да репетират сами, се получава пълен хаос, а не след дълго този хаос се изражда в откровено мелле. Музикантите получават наранявания, инстру­ментите им са превърнати в купчина отпадъци. В крайна сметка молят диригента да се върне. Когато го прави, той започва да от­мерва такта на немски и оркестърът покорно притихва. И тук, както в приказката на Макиавели, виждаме как демокрацията се изражда в анархия, а тя отваря вратите пред поредния тиранин.

Оставят ли ни да правим каквото си искаме, все едно че сме отворили вратите на ада. Дайте ни пълна свобода и ние веднага ще изиграем „Повелителят на мухите“ в свой вариант, просто за­щото „сме по-готови за злото, отколкото за доброто“. По тази причина не бива да ни се дава свобода. Ние трябва да бъдем при­нудени, или, при идеалните обстоятелства, да бъдем убедени или поощрени да вършим добро.

Ако това стане (а в книгите по исто­рия има достатъчно примери за него), резултатите са много доб­ри. Водени по подходящ начин, ние можем да стигнем до слава­та. Но задачата е трудна и никога не свършва, тъй като ние тряб­ва да преодоляваме разрушителните си импулси, а едновременно с това да отблъскваме и атаките на всеки, който иска да ни поко­ри за собствено удовлетворение. А тъй като сме готови на всич­ко, за да задоволим разрушителните си импулси, ние можем да бъдем контролирани само с изключително твърда ръка, включи­телно и с помощта на откровени репресии. Само по този начин ще можем да победим враговете си.

Но точно тук прозира и основното противоречие: за постига­нето дори и на най-благородните ни цели, нашият лидер вероят­но ще трябва „да нагази в територията на злото“. Именно това смразяващо прозрение прави Макиавели обект на страх, възхи­щение и предизвикателство. Именно по тази причина той ни привлича дори и половин хилядолетие по-късно, точно както му­шиците са привлечени от убийствената красота на пламъка.

Вяр­но е, че сме загнили, но въпреки това можем да стигнем до вели­чието. Единственото условие е да бъдем водени по подходящия начин. Ние сме плячка за себеподобните си, но можем да побе­дим, ако имаме велики лидери. Веднага трябва да добавим, че онези, които имат желание да ни поведат към славата, трябва да са готови за тежки битки, в които задръжки няма да има.

Ако не сте готови за безкомпромисна битка, просто не играй­те тази игра. „Въоръжените пророци имаха успех, докато онези без оръжие бяха унищожени.“

Пътят към ада е покрит с тру­повете на добронамерените; Макиавели обаче очаква, че негови­те лидери ще бъдат сериозни. Ако искате да сте лидер, трябва да демонстрирате способност да управлявате народа си и да побеж­давате враговете си. Единственият начин за това е да демонстри­рате сила. Трябва „да допуснете априори, че всички хора са престъпници и винаги ще използват отрицателните качества на духа си, стига да им предоставите този шанс“.  Всяка проява на слабост е повод за нападение. Запитан как възнамерява да спе­чели сърцата и душите на членовете на Конгреса в един особено труден момент от управлението на страната, Линдън Джонсън отговаря с макиавелианска прямота: „Стиснете ли ги за топките, сърцата и душите им са ваши“…

Макиавели е пряк свидетел на унищожението на един невъ­оръжен пророк: бенедиктинският свещеник Джироламо Саванарола, чийто железен морал вдъхновява флорентинците от края на XVI век към едно необичайно религиозно въздържание.

Майки­те отпращат дойките и започват сами да кърмят невръстните си рожби; карнавалните маски и костюми се смятат за носители на суетата и отиват в огъня заедно с немалко светски книги и про­изведения на изкуството. Заклеймени са папските и аристокра­тичните ексцесии и излишества, на даден етап те се представят като доказателства за неизбежния край на материалния свят и настъпването на Края на дните…

Широко разпространено е убеждението, че Саванарола поддържа личен контакт с Бога. През 1498 г, малко преди Макиавели да започне службата си на републикански служител, във Флоренция избухва бунт, Савана­рола е арестуван, изтезаван и изгорен на кладата, издигната на Пиаца дела Синьория. И до ден-днешен там може да се види мал­ка бронзова табела, поставена в памет на това събитие.

Мойсей е любимецът на Макиавели, типичен пример за въ­оръжен пророк. По волята на Бога той повежда израилтяните през пустинята, търсейки Обетованата земя. Оставя ги за кратко време, изкачва планината Синай и изслушва светите наставления на Бог. Но когато се спуска обратно, с ужас вижда, че народът му се е отдал на разюздани оргии около златното руно. Бесен от гняв, той иска обяснение от брат си Аарон. И Аарон му отговаря така: „Не позволявай на гнева да те завладее, защото добре зна­еш какви са хората… Те винаги са били склонни да вършат зл-ни“… Това положение ние вече го познаваме. Но после идва она­зи част, която повечето хора са забравили или никога не са поз­навали, но която се радва на положителната оценка на Макиаве­ли:

„А после Мойсей се изправи на входа на лагера и каза: „Който е на страната на Бога, да застане до мен“… Синове­те на Леви се събраха на групичка редом с него, а той се обърна и им каза: „И рече Бог, Богът на Израел: нека все­ки от вас извади меча от ножницата и да се върне в лагера; нека посече всеки останал там, дори той да е негов брат или близък съсед…“ Синовете на Леви направиха така, както рече Мойсей. И от целия народ останаха едва три хиляди души…“

Макиавели отбелязва: Всеки, който вникне по-внимателно в библейския текст ще разбере, че Мойсей е бил принуден да прибегне до убийството на безброй хора, за да може да изпъл­ни това, което му е предначертал Бог … Той изобщо не се преструва, че методите на Мойсей са били добри. Той знае, че някъде сред смачканите и накъсани страници на Светото писание продължава да съществува текст, който гласи „Не убивай“.

Вед­нага е готов да признае, че средствата са лоши, но продължава да твърди, че те са единствените възможни при тези опасни обс­тоятелства. Ако Мойсей беше казал на прегрешилите „Дайте да помислим заедно“, той щеше да се провали. Да правиш добро при тези обстоятелства означава да утвърдиш злото. Макиавели разширява по-ранния парадокс: така, както стремежът към мир на всяка цена води до война и – нещо още по-лошо – до пълен разгром, така има обстоятелства, при които единствено злото мо­же да осигури победата на каузата на доброто.

НАВЛИЗАНЕ В ЗЛОТО

Много изследователи са на мнение, че Макиавели се ръково­ди от максимата „целта оправдава средствата“, но това не е така. Дори точно обратното – той признава, че има моменти, в които лидерът трябва да поеме огромна отговорност в служба на общо­то благо.

Всички ние знаем, че това е така. Нека вземем за пример ис­торията на Хенри Танди – пехотинец от полка на Негово височе-ство Уелингтънския херцог по време на Първата световна война. На 28 септември 1918 г. Танди участва в атаката срещу вражес­ките окопи в околностите на френското градче Маркоан. В хода на атаката той достига първата линия окопи, наднича в най-близ­кия от тях и вижда един ранен вражески ефрейтор, чиято кръв из­тича.

За Танди не би представлявало никаква трудност да го лик­видира – през целия ден е вършил именно това (по време на тази битка въпросният боец върши чудеса от храброст и впоследствие е награден с Викторианския кръст – най-високото военно отли­чие на Британската империя). Но в конкретния случай той не же­лае да убива беззащитен и ранен човек и подарява живота на еф­рейтора.

През 1940 г., по време на нацистките бомбардировки над Ковънтри, Танди работи като пазач в автомобилния завод „Три­умф“. „Ех, ако знаех в какво ще се превърне онзи ефрейтор!, скърца със зъби той. – Господ ми е свидетел, че безкрайно съжа­лявам, защото го пощадих!“ Ефрейторът се казва Адолф Хитлер. Хуманният жест на Танди става причина за смъртта на милиони хора, а по ирония на съдбата и неговият живот зависи от милост­та на чудовището, което навремето е пощадил…

Убийството със сигурност е нещо лошо, но всеки разумен човек би се съгласил, че каузата на доброто би спечелила много, ако Хенри Танди беше убил Хитлер в онзи окоп. Историята е пълна с примери на добронамерени действия, които са отприщвали силите на злото.

По времето на своя президентски мандат Джими Картър е толкова ужасен от убийствата, които вършат американски агенти и униформени служители, че издава строга заповед за незабавната им забрана. Оказва се обаче, че тази за­повед отприщва силите на злото, тъй като ние губим възможно­стта да преследваме индивидуалните терористи.

Можем или да искаме от чуждите правителства да ги арестуват вместо нас (ко­ето е малко вероятно!), или да организираме мащабна акция сре­щу по-голяма цел (най-вероятно военна база или тренировъчен лагер на терористите), при която многократно се увеличава рискът да загинат невинни хора. В своя пуритански опит да нама­ли шансовете на убийството, Картър практически го прави мно­го по-вероятно – както за нас, така и за враговете ни.

Лъжата също е порок, но успешният десант на Съюзниците в Нормандия по време на Втората световна война се дължи до го­ляма степен на невярната информация, която е подхвърлена на нацистите и която ги кара да очакват врага на друго място и по друго време. Това не е толкова лъжа, колкото една огромна за­блуда със страхотни резултати.

Лъжата е жизнено необходима за оцеляването на нации и успехът на мащабни начинания, защото ако врагът знае, че всичко казано от вас е истина, уязвимостта ви нараства неимоверно. Както при всички преуспяващи бизнес формации, отношенията между отделните държави се характери­зират с взаимната измама, която тук вече се нарича стратегичес­ка. Всяка от тях взема мерки да маскира оръжията си, да държи плановете си в тайна, а дори и да лъже съюзниците си и собстве­ния си народ с оглед поддържане на висок морал и лоялност.

Във войната всичко е позволено… както и в любовта. Да при­бягваме до измама, за да пленим сърцето на любимия човек е не само легитимно, но и изключително приятно! В миг на добро настроение Макиавели възхвалява този акт в стихове:

Толкова сладка е измамата, насочена към близка на сърцето цел; че тя оправдава всички усилия и прави сладък всеки доскоро горчив вкус.

О, лечение, хубаво и рядко, ти показваш правия път на грешните души, ти, със своята огромна стойност и цена правиш любовта богата;  Ти покоряваш, ти очароваш, пред омайната ти сила отстъпват камък и отрова…

На практика измамата нито е толкова забавна, нито толкова благодарна. Понякога става така, че за да поддържате необходи­мата заблуда, се налага да жертвате собствените си хора. Така британците проникнаха в най-сложните германски кодове и нау­чиха за предстоящата бомбардировка на Ковънтри. Ако Чърчил бе предприел спешни мерки за защита на гражданите на Ковън­три, германците вероятно щяха да усетят, че нещо в комуникаци­ите им куца и щяха да променят кодовете.

Ето защо Чърчил не предприема никакви особени мерки за защита на Ковънтри, успя­ва да заблуди германците, че не знае нищо за предстоящата опе­рация, но това е за сметка на стотици и хиляди невинни жертви. Чърчил знае, че великите военачалници трябва да носят в себе си „елемент на артистичност, да имат особено и искрено излъчване, което обърква врага и помага за крайната победа“.

Съветските ръководители бяха майстори в жертването на своите хора, за да изградят или разширят една стратегическа из­мама. Малко след революцията болшевиките създадоха една напълно фалшива антисъветска организация на Запад, за да под­мамят истинските антикомунисти да членуват в нея. За да напра­вят тази организация достоверна (тя е била известна с името „До­верие“), те организират саботажи срещу определени обекти в Съ­ветския съюз, а също така и убийства.

Французите и британците са впечатлени, тъй като самите те нямат никакви успехи при внедряването на агенти в диктатурата на Ленин, вследствие на което започват да финансират „Доверие“. И нещо още по-лошо -осъществяват контакт между лидерите на тази организация и ис­тинските антисъветски организации. Това позволява на Кремъл не само да научава за намеренията на враговете си, но и да мани­пулира и евентуално да унищожи антикомунистите (една от него­вите жертви е прочутият английски авантюрист Рейли, „кралят на шпионите“). Това потвърждава прозрението на Ленин, че капитализмът сам ще достави въжето, на което да бъде обесен. В този случай капитализмът дори плаща за въжето.

„Джобен наръчник на войника“, издаден през XIX век, съдържа няколко ценни макиавелиански съвета от своя автор -британският генерал Вискънт Гарнет Уолсли, сред които: „Ние ще продължаваме да служим с убеждението, че най-добрата по­литика е честността, а истината винаги побеждава. Тези приятни чувства вършат работа за рисуваните книжки на децата, но кога­то истинският мъж действа само според тях, по-добре да захвър­ли меча завинаги…“

Ето го ключовия морален проблем. Макиавели е съгласен с онези, които твърдят, че само екстремните ситуации оправдават екстремните мерки, каквито са убийството и лъжата, но с едно съществено допълнение: ако ситуацията налага, трябва да изпол­зваме това, което работи…

И това ни води към положението, ко­ето Де Грация духовито нарича „незлатен“ закон на Макиавели: Прави на хората това, което те биха направили на теб. Ако имате работа с достойни хора, и вашето отношение към тях тряб­ва да бъде достойно, но ако водите бой с жесток враг, не бива да се опирате на правила, които ще ви препънат. Или, както Чърчил язвително подхвърля по време на Втората световна война, би би­ло глупаво западните лидери да отслабват позициите си, спазвай­ки закона, докато нацисти и фашисти правят опит да ликвидират цивилизованото общество и да наложат расистка диктатура.

Макиавели знае, че на добрия човек му е особено неприятно да върши лоши неща, дори когато това ще доведе до добър резул­тат. По тази причина се опитва да убеди лидерите, че ако действат ефективно, контактът им със злото ще бъде краткотра­ен. Ако се справяте добре, няма да получите вътрешни повреди. В случая той подбира думите си много внимателно и казва: „ако навлезете в злото“. Свършите ли мръсната работа, вече можете да съществувате. Разбира се, вие трябва да съществувате.

Това е основният тест за лидера, който е изправен пред ужас­ния избор да навлезе в злото, или да се придържа към верния път, но на висока цена. Дали това ще подобри положението, или ще го влоши? Погрешно е да се държим етично, ако с това отваряме вратата на враговете, които ще унищожат всички възможности за един добър свят, или ще вдигнат портала пред тези, които ще ни разбият.

Погрешно е и когато избягваме актовете на злото, ако нашето бездействие води до още по-голямо зло. Спомнете си тежкото положение на Турция в края на 70-те, когато страната е залята от безпрецедентна терористична вълна. По изчисленията на специалистите, пиковите стойности на тази лудост са отбеля­зани с едно убийство на всеки десет минути, извършено от теро­ристи. Крехката многопартийна демокрация не може да издържи на подобно напрежение – за седем години на власт се сменят де­вет правителства на малцинствата, и през есента на 1 980 г. воен­ните правят преврат.

През следващите две години по обвинение в терористична дейност са арестувани 43 000 души, конфискува­ни са 734 000 броя огнестрелни оръжия. Турция е остро осъдена от международната общност за проведените репресии и наруша­ване на човешките права, а след филма „Среднощен експрес“, излъчен за пръв път през 1978 г., страната се превръща в символ на омразната военна диктатура.

Макиавели би казал, че тези демонстрации на злото са при­чинени от мекушави лидери, позволили на ситуацията да излезе от контрол. Ако бяха действали твърдо и безкомпромисно срещу терористите още преди убийството да се превърне в ежедневие за гражданите на Турция, десетки хиляди невинни хора щяха да бъдат спасени, демокрацията щеше да се закрепи и нямаше да се стигне до лошите и осъдителни действия на военната хунта.

Един принц не бива да се безпокои от факта, че при­бягва до жестокост, за да запази сплотеността и лоял­ността на своите поданици; с много малко примери на жестокост той ще се покаже много по-състрадателен от онези, които поради прекалена състрадателност позво­лят на безредиците да продължават, а също така и на убийствата и грабежите, които винаги идват с тях. Таки­ва хора обикновено нанасят вреда на цялото общество, докато принцът ще навреди на отделни индивиди.

Макиавели би одобрил действията на турските военни, тъй като драстичната дисциплина има ефект. Тероризмът е ликвиди­ран окончателно, освен това армията контролира свободните из­бори през 1983 г., след което се оттегля, предавайки властта в ръ­цете на Тургут Йозал – един от най-добрите съвременни лидери на страната.

Турските офицери изпълняват и другото изискване на Маки­авели за навлизане в злото: злонамерените действия да бъдат ог­раничени само върху определена криза, без да се превръщат в не­разделна част от управлението. Всеки път, когато армията реша­ва да се намеси, тя го прави за кратко, никога не забравя обеща­нието си да напусне властта веднага след ликвидирането на кри­зата.

Не бива да бъркаме турските военни лидери с повечето аф­рикански президенти, които се възприемат като доживотни лиде­ри, или пък с ръководителите на старите военни диктатури в Ла­тинска Америка. Подобни тирани никога не биха и сънували, че могат да постъпят като турските генерали и да настояват полити­ческата класа да изпълни дълга си и да поеме управлението на страната.

Макиавели би презирал институционализирания терор на съвременната тоталитарна държава. Естествено, той запазва най-острите си реплики за лидерите, които създават тиранията: От­вратителни са онези, които разрушават религията, разбиват монархии и републики, враговете на добродетелите, писмено­стта и изкуството, които са чест и гордост за човечеството.

Той заклеймява жестокия тиранин на древна Сиракуза Ага-токъл, който управлява от 317 г. пр. н. е. до смъртта си през 289 г. „Агатокъл постига империя, но не слава“, заявява Макиавели. „Убийството на собствените граждани, предателството на близки и приятели, липсата на вяра, милост и религия – всичко това не може да се нарече добродетел“.

Агатокъл е победител, той покорява града със своята армия, убива или затваря около десет хиляди от неговите жители, за да затвърди властта си, след което разширява владенията си дотам, че дръзва да се обяви за крал на цяла Сицилия. Действията му водят до забогатяване на цялата държава и строеж на множество красиви и елегантни сгради. Въпреки това обаче Макиавели го заклеймява, тъй като той е унищожил Република Сиракуза и поддържа властта си чрез пос­тоянно използване на терор. Агатокъл не излиза от злото, следо­вателно се превръща във „враг на добродетелите“.

Няколко са обстоятелствата, при които има вероятност доб­рите лидери да навлязат в злото: когато е заплашено самото съ­ществуване на страната; когато трябва да се проведат революци­онни промени във вече създадена държава; когато трябва да се свали зъл тиранин и когато обществото се корумпира и трябва да бъде върнато към добродетелите. Първото вече го разгледахме (войната), а тиранията говори сама за себе си. Най-страстното желание и грижа на Макиавели е спасяването на затъналата в ко­рупция държава – това е причината да напише „Принцът“ – и ще бъде предмет на последната глава на тази книга. Докато револю­цията изисква незабавно разглеждане.

РЕВОЛЮЦИЯТА

Разгледайте картата на света: националните граници не са били начертани от мирни хора, водещи живот на пълно духовно удовлетворение. Националните граници са били определени с по­мощта на военни действия, а националният характер се оформя от борбата, най-често кръвопролитната борба. „Държавите не се запазват с разпятие в ръка“, е казал някога Козимо Де Медичи. Мойсей създава нова държава и нова религия и това го прави един от най-великите революционни лидери за всички времена. Но неговата революция не би успяла ако я беше провел единстве­но чрез личен пример, както му се е искало. Той е повел израилтяните към непознати земи, направлявал ги през пустинята с по­мощта на божествената светлина, хранил ги с манната небесна…

Напразно! В момента, в който ги оставил да се оправят сами, те пожелали нови божества, на които да се молят. Екзекуцията на грешниците била необходима, за да укрепи авторитета на Мой­сей. Призивът му към техните сърца и души не бил достатъчен. Макиавели би могъл да използва и примера с Мохамед, който съ­що основава държава и религия. Създателят на Исляма също знае какво трябва да бъде сторено и подкрепя религиозните си възгледи със силата на оръжието.

Всички сериозни революционери разбират, че за да успее ре­волюцията, властта трябва да бъде упражнявана ефективно, а по­някога и с жестокост. Това е така, защото всяка революция има повече противници, отколкото поддръжници.

Промяната на дъл­боката същност на държавата е най-опасното политическо начи­нание с най-малки шансове за успех, предупреждава Макиавели. Това е така, защото срещу вас ще бъдат всички, които са ползва­ли облагите на предишния режим, а вие ще се биете за възстано­вяване на отнети привилегии. Онези, които са на ваша страна за­ради бъдещи облаги, отначало ще ви подкрепят доста неохотно, защото хората нямат вяра в новото, докато не получат твър­ди доказателства за неговата ефективност.

Те ще повяр­ват и ще ви подкрепят, само ако видят, че успявате. Това отново ни връща към казаното от Франсоа Митеран и Винс Ломбарди: победата е всичко.

По време на злополучната си кампания за промяна на здрав­ната система в Америка през първите две години на мандата си, президентът Клинтън постоянно цитира наблюденията на Маки­авели върху революцията, за да обясни трудностите, които стоят пред него, и яростната съпротива на опозицията. Но Клинтън пропуска нещо важно: реформата на здравната система не е ре­волюция.

Макиавели говори за коренни промени в системата, върху която се крепи държавата, за фундаментална революция. А по отношение на реформите от рода на тези, които предприема Клинтън, той е на друго становище – при тях хората приветстват иновациите и промяната и се обединяват около лидерите, които демонстрират нужната смелост. От гледна точка на Макиавели Клинтън има всички шансове на своя страна, поне в началото. Но по-задълбочените му наблюдения не попадат сред любимите ци­тати на Клинтън: Нека принцовете не се оплакват от грешки­те, които допускат хората под тях, защото те са резултат от тяхната небрежност или лош пример.

Няма нищо по-патетично от набедените революционери, ко­ито се огъват пред тежестта на мисията си. Руската революция е започната от Александър Керенски – един достоен и разумен чо­век, който се гордее с високите си морални качества. Той заема мястото на царя, но не може да устои пред безкомпромисните болшевики, които приемат революцията далеч по-сериозно.

Ленин използва политиката като оръжие… Никой от оста­налите не я възприема така. Докато другите я приемат като обикновен конфликт, Ленин я вижда като покоряваща сила и средство за унижение на противника. Под унижение той разбира не само отстраняването им като конкуренти, но и физическата им ликвидация.

Ленин ликвидира изцяло и царското семейство, просто защо­то се придържа към правилото на Макиавели, което гласи, че ако поемате властта в управлявана от отделен лидер или отделно се­мейство държава, вие трябва да ликвидирате всички негови чле­нове, за да няма кой да оспорва легитимността на новата власт. Ако пропуснете някой, съществува огромен риск народът да се обедини около него и да започне борба срещу вас. Бурбонската монархия е възстановена веднага след като Великата френска ре­волюция губи сила. Но привържениците на Ленин в Русия не са изправени пред този риск, тъй като не оцелява никой от фамилия­та Романови.

Същите общи принципи важат и за западните демокрации, но нашите политически убийства са в общи линии символични (ма­кар, че страни като Италия са обект на чести политически убий­ства, като това понякога се случва и на американските президен­ти). Държавата, управлявана от политическа партия – демократи­ческият еквивалент на царската фамилия, преживява подобен вид пречистване след изборите. Ако управляващата партия е победе­на, новата партия на власт прави пълна чистка и поставя свои хо­ра на ключовите постове на властта.

В Съединените щати нови­ят президент прочиства хиляди „политически назначения“ на предишната администрация и ги замества със свои поддръжници. Сред тях са не само министри, заместник-министри и заместни­ците на заместник-министрите, а и всички надолу по етажите, чак до обслужващия състав. Клинтън подмени личния състав дори на Бюрото за пътнически дестинации към Белия дом, като го увол­ни „анблок“, веднага след като встъпи в длъжност. По същия на­чин постъпи и със служителите във Върховната прокуратура, начело с Главния прокурор.

Новоназначените хора на тези длъж­ности „служат на президента“ и на никой друг. Старата „кралска фамилия“ е ликвидирана. Същото става и в бизнеса, където ново­назначеният изпълнителен директор има широки пълномощия по отношение на назначенията; и в спорта – където новият треньор обикновено си води собствени помощници и предприема драс­тични промени в самия отбор. Или, както откровено заявява Лио Дурохър – изключително успешният лидер в бейзбола, „Добрите момчета свършват най-накрая“.

Макиавели не ни казва директно да бъдем лоши, той само констатира фактите: ако ръководите, вие неизбежно ще трябва да вършите неприятни, а дори и откровено лоши неща. В противен случай сте обречени на унищожение. Ако имате късмет, това ще става рядко, на големи промеждутъци от време; разбира се, ако стане така, че не ви се наложи изобщо, значи сте извадили голям късмет. По отношение на останалите той държи да бъдат добри и да вършат добро, да бъдат убедени като него, че истинската ми­сия на великите лидери е да постигнат всеобщото добро, да из­работят добри закони, които да прилагат с добро оръжие и добра религия. Той иска от нас да постигнем слава и добро за целия на­род, а оттам и за себе си. Единствено тази цел заслужава енерги­ята и страстта на великите мъже и жени.

ДОБРОТО ОБЩЕСТВО

Ясно е, че този насочен към всеобщото благо императив не се ражда от човешките инстинкти – те просто не са толкова бла­городни. Задачата да се постигне всеобщо благо ни е спусната от най-високо място – от самия Господ-Бог. „Най-богоугодният“ акт е този, който носи полза на цялата страна, казва Макиавели, кой­то има достатъчно аргументи за най-добрата форма на управле­ние.

Въпреки славата си на човек, който оправдава диктаторите, той се обявява на страната на републиката, при това по напълно разбираеми причини: самостоятелния лидер далеч по-лесно може да се корумпира от богатството и властта, в сравнение с група хора, които ще имат далеч по-малки порции и от двете. Отдел­ният лидер е по-склонен да преследва личните си интереси, отколкото интересите на държавата.

Разбира се, историята познава доста велики личности, които са управлявали успешно своите страни; има и времена, когато само отделният лидер може да из­веде народа си до величието. Но това е доста рисковано начина­ние, тъй като лесно може да се изроди в тирания – най-лошата форма на държавно управление. Макиавели открито призовава за сваляне на тираните, отделя най-дългата глава в „Разговори“ за описание и разяснение на успешната конспирация в тази посо­ка.

Той ненавижда онези, които пренебрегват мнението на наро­да, защото вярва, че народът е способен да вземе по-добро реше­ние от самотния управник. „Това обща благо може да се ползва единствено при републиката – казва в своите „Разговори“ той. – Няма нищо чудно, че древните народи са мразели тираниите и са обичали свободния начин на живот. “

Но той не спира до­тук. Признавайки, че изграждането на добра държава зависи от един или неколцина велики лидери, веднага бърза да добави: На­родът е този, който има върховното право да поддържа и ръ­ководи тези институции, закони и ред, поставяйки ги над хо­рата, които са ги създали.  Това е цитат от глава, която но­си категоричното заглавие „Народът е по-мъдър от принцовете“. Естествено, в републиката „народът е принц“. След което се обя­вява в подкрепа на свободната инициатива, частната собственост и минималното данъчно облагане:

Всички земи и всички страни, които са напълно свобод­ни… печелят най-много. Там, където се наблюдава прираст на населението, има свободен брак – много по-желан от хо­рата, защото всеки ражда и отглежда толкова деца, колкото може да изхрани, без да се опасява, че някой може да му от­неме бащинството, защото знае, че децата му се раждат свободни, а не роби, и могат да станат дори принцове, сти­га да развият подходящи качества за това. Там богатството се умножава много бързо…

Най-добрата форма на държавната власт е меритокрацията (децата… могат да станат принцове, ако развият необходимите качества), при която максимален брой хора се радват на максимална свобода и власт, защото неслучайно е казано: „Глас наро­ден — глас Божи!“ Нещо повече: народът представлява по-малка опасност за всеобщото благо в сравнение с лошия лидер, защото самостоятелният управник често е подведен от собствените си желания и предпочитания, които са много по-силно изявени от тези на народа. Освен това грешките на народа се коригират много по-лесно от грешките на управника:

Под влиянието и примера на добрия лидер наивният, бунтарски настроен народ може лесно да се завърне към дос­тойното поведение; но злонамереният принц не се поддава на подобно влияние. Следователно срещу него няма друг лек, освен хладната стомана.

Разбиранията на Макиавели за добрата държава напомнят за „Федералистки писания“, особено когато пише така: Когато ед­на конституция позволява комбинираното управление на принц, аристокрация и народ, тези три сили ще бъдат в състо­яние на непрекъснато наблюдение и вътрешен контрол помеж­ду си.  Това предхожда разработките на Медисън и Хамилтън (които със сигурност са знаели за какво става въпрос), от друга страна, той е познавал Спарта, която благодарение на своето сме­сено управление е оцеляла като държава цели осемстотин години – един ненадминат рекорд…

На практика много от постановките на Макиавели звучат по начина, по който са действали „Бащите-основатели на американ­ската нация“. Същевременно в тях се съдържа и голяма доза от пуританството на първите колонии. Подобно на мъжете, написа­ли Конституцията, той също е убеден привърженик на върховен­ството на закона.

Онзи, който не е контролиран от законите, ще допусне същите грешки, които допуска невежата тълпа , заявява Макиавели с категоричността на Хамилтън или Франклин. Подобно на пуританите, той презира порока и самодо­волството, изпитва ужас от корумпиращата сила на богатството. Вярва, че упорития труд прави хората добродетелни и, въпреки че сам не е особено усърден посетител на църквите, твърдо вяр­ва, че добрата държава трябва да има солидна религиозна осно­ва. За да остане добра, държавата трябва преди всичко да поддържа чисти и некорумпирани своите религиозни церемонии, да ги почита и брани, защото най-тъжното свидетелство за упадъ­ка на една държава е пренебрежението към божествените култове.

Макиавели се обявява против класата на богатите, която мързелува и живее охолно от рентата за земите си, вместо да съз­дава ново състояние чрез предприемчивост и упорита работа. Мотото на Макиавели за проспериращото републиканско обще­ство звучи така: Бедни граждани, богата държава. Богатство­то, натрупано от най-преуспяващите поданици, трябва да бъде използвано за общото благо.

Това също е част от една отдавна установена американска традиция, която се подкрепя дори от най-богатите. „Онзи, който умира богат, умира в безчестие“, пи­ше милионерът- филантроп Андрю Карнеги, а след това преду­преждава, че наследяващото голямо състояние дете губи амбици­ите си и променя характера си. Всяко поколение трябва да трупа богатството си със собствени сили и така да демонстрира докол­ко и на какво е способно.

Макиавели се страхува от конфликтите, които поражда не­равномерното разпределение на благата. Не защото очаква, че обзетите от завист бедняци ще се вдигнат срещу богатите, а за­щото знае, че богатите – с изключение може би на шепа лениви земевладелци – никога няма да бъдат доволни от това, което имат, и винаги ще се стремят да натрупат повече. А поради фак­та, че водени от този стремеж, богатите имат достатъчно сила и авторитет да разрушат обществото, те често ще преминават гра­ниците на допустимите действия.

Именно това „недопустимо и амбициозно поведение“ тласка бедните към бунт – „както за да си отмъстят (на богатите) като ги лишат от богатството им, така и да се докопат до благата, които според тях се използват по не­правилен начин, или изобщо не се използват“. Ако богатите са задоволени от това, което имат, не искат повече и се държат доб­родетелно като работят за общото благо, неравномерното раз­пределение на благата няма да носи толкова експлозивен заряд.

Но те не могат да се държат по този начин; те никога няма да престанат да търсят още по-голямо величие. В заключение ав­торът посочва, че за да има успех, републиката трябва да осъществява едно справедливо егалитарно разпределение на благата, и понеже това е трудно изпълнимо, тя автоматически изпада в по-неблагоприятно положение в сравнение с обществен строй, в който съществува дълбоко класово разделение и се управлява от един самостоятелен лидер.

Най-голямото препятствие пред създаването и оцеляването на добрата държава е самият човек. Тъй като винаги се стремим към повече, ние не изпитваме охота да предоставим богатствата си в услуга на себеподобните си, да не говорим за общото благо.

Бихме сторили това само по принуда или вдъхновение. И имен­но в това се състои задачата на управлението. Макиавели пред­почита републиките, но доброто управление може да се постигне и от отделни управници или олигархия, стига тези управници да са качествени и да знаят какво означава ефективно управление.

+ Печелившата формула има три съставки: добри закони, добро оръжие и добра религия. Което означава, че пак се връщаме при Мойсей…