Процесът на стратегическо и оперативно планиране в системата за отбрана

В курсовата работа се разглеждат основни понятия, структура и организация на стратегическото ни планиране в отбраната и сигурността. Анализира се същността и значението на тази дейност, като се отделя конкретно внимание и на рисковете и заплахите за националната ни сигурност, като направените изводи са база за по-нататъшното изследване и даване на препоръки за перспективното разработване на Стратегически план за национална сигурност на Република България. Стратегическото планиране се появява като понятие в края на 60-те години на ХХ век. Стратегията представлява план за действие в конкретна ситуация за победа над опонента. Стратегическият мениджмънт от своя страна, представлява средство за постигане и поддържане на баланса между всички свързани по някакъв начин с функционирането на организацията. То е един непрекъснат процес, който се състои от следните дейности:

  • стратегическо планиране;
  • избор на стратегия;
  • приложение;
  • оценка;
  • актуализация на стратегията.

Стратегическото планиране по своята същност представлява избор на действия и решения, предприемани от ръководството, които водят до разработка на специфични стратегии, чието предназначение е достигане целите на отбраната. Стратегията е продукта от стратегическото планиране. Тя е детайлен, всестранен, комплексен план, който е предназначен да осигури изпълнението на мисията и достигането на нейните цели. Стратегията се формулира и разработва от висшето ръковотство, но се реализира с участието на всички нива на управление. Тя се отличава с индивидуалност и специфика, което й дава възможност да привлича определен тип сътрудници. Стратегията трябва да бъде цялостна в течение на дълъг период от време, но и достатъчно гъвкава. Процеса на стратегическото планиране минава през следните етапи:

  • цели на организацията;
  • оценка и анализ на външната среда;
  • анализ на силните и слабите страни на организацията;
  • разработка и анализ на стратегическите алтернативи;
  • избор на стратегия;
  • реализация на стратегията;
  • оценка на стратегията;
  • мисия на организацията.

Целия този процес на анализ се нарича СУОТ-анализ (SWOT анализ). При него преди мисията стоят  анализ и оценка на външната среда и анализ на силните и слабите страни в отбраната. При анализа на външната среда се анализират следните фактори:

  • икономически фактори;
  • политически фактори;
  • пазарни фактори;
  • технологически фактори;
  • международни фактори;
  • фактори на конкуренцията;
  • социални фактори.

За реализацията на стратегията  се разработват тактика, политика, процедури и правила. Тактиката се разработва за по-кратък период от време (краткосрочни стратегии) и от средното ниво за управление. Политиката играе роля на допълнителни ориентири. Тя може да се разглежда като „кодекс от закони”, който определя и обяснява по какъв начин могат да се достигнат целите. Процедурата описва действия, които трябва да се предприемат в конкретна ситуация. Правилата определят какво трябва да се направи в дадена специфична ситуация. Средствата за управление на реализацията са: бюджета и целите. Стратегията се оценява по пътя на сравняване на резултатите от работата с целите на организацията. Процесът на оценка се използва в качеството на обратна връзка за коригиране на стратегията. Тя трябва да се прави системно. При оценката се дава отговор на следните 5 въпроса:

  1. Стратегията съвместима ли е с възможностите на организацията?
  2. Предполага ли стратегията допустима степен на риск?
  3. Притежава ли организацията достатъчно ресурси за реализацията на стратегията?
  4. Стратегията отчита ли външните опасности и възможности?
  5. Представлява ли стратегията най-добрия начин за уползотворяване на ресурсите на организацията.

Иначе до идеята за стратегическо планиране се идва постепенно. В началото се налага синоптично планиране. Това е планиране, което се опитва да види, да обхване всичко. Познати са различни видове реализации на този модел: директивно, индикативно, пъргаво, смесено планиране със своята пригодност за различни икономически условия. Синоптичният модел на планиране служи пордължително време на стопанското управление и също така е продължително критикуван от различни позиции. Оценките, които му правят технократите акцентират върху обстоятелството, че малко планове биват стопроцентово изпълнявани и че посоката на отклоненията е към недоизпълняване. Това дава поводи на автори и управленски дейци да подлагат на съмнение целесъобразността от синоптично планиране, като изразите които се използват са различни: „фалшива дейност”, „дейност, която не получава оправдание” и други. Разбира се, вярна е констатацията за отстъпленията в изпълнението на плановете. Но преди да се правят заключения, трябва де се поставят най-малкото два въпроса: какви са причините и дали този факт трябва да ни дава основание за отказ от планиране. При разбирането на цели влияят различни съображения: ограниченост в информираността или компетентността на лицата, които имат правото да определят целите, на техните виждания, на техния капацитет да оценяват процесите. В други случаи отклоненията настъпват под влияние на интереси – лични или групови. Стратегическото планиране обобщава истини и положения от синоптичното, адаптивното планиране, които практиката е запазила, а не отхвърлила [1].

Понятие за сигурност и политики в системата на националната сигурност.

В политологиятастратегията се разглежда от някои автори, като „спе­цифично насочена идейна, абстрактно духовна активност на определени лица, групировка, индивиди, а в най-добрия случай – на даден социалнополитически субект (партия, класа и социална общност); целеполагане и целенасочено по­ведение на политически субекти за постигане на желаните крайни резул­тати”. Във функционален аспект разглежданото понятие се дефинира, като „определяне на ключовите етапи в достигането на целите“ .

Според доцент Танев политическа стратегия е понятие, „с което се оз­начава правилното (рационалното, оптималното, ефективното) композиране на верига от действия с оглед постигането на особено важна за субекта цел, непос­тижима чрез отделен поведенчески акт“.

В теорията на управлениетопонятието стратегия се разглежда като „дек­ларация на намеренията, която създава основа за определяне на мисията, край­ните и конкретните цели на организацията и допринася за разработване на стра­тегически и конкретни планове за тяхната реализация“.

Стратегическото планиране от своя страна, е процес на определяне на дългосрочните цели на държавата, разработване и избор на стратегия за постигането й и определяне на необходимите за това средства в съответствие с възмож­ностите на държавата и въздействията на външната среда.

Стратегията за национална сигурност, или както още се нарича „Голя­мата стратегия“, може да бъде определена както изкуство и наука за изра­ботване, интеграция и използване на политическите, икономическите, дип­ломатическите, военните и други елементи на националната мощ и влияния за достигане на политическите цели в мирно и военно време.

Стратегията за национална сигурност трябва да се отличава от военната стратегия или доктрина. Както пише Карл фон Клаузевиц, военната страте­гия трябва да произлиза от общите политически цели на националната си­гурност и да им се подчинява, даже и в случай на политическа намеса във военното и оперативното планиране, което може да донесе много разочаро­вание на военните.

Средствата и инструментите, с които разполага държавата за осъществяване на избраната стратегия, включват в себе си всички ресурси. Съществуват три групи инструменти. Къмикономическитеинструменти на държавата се отнасят търговските договорености, външната помощ, паричната маса, данъците, държавните разходи и субсидии. Към дипломатическите средства и инструменти се отнасят обединения, алианси, специални коалиции, догово­ри, взаимни услуги, санкции, а така също и преговори. Военните инструменти включват целия спектър на военната мощ.

Всяка стратегия съдържа известен риск. Под риск („risk“ – опасност) се разбира както съществуваща опасност от неуспех на предприеманите дейст­вия, така и действия, свързани с опасност от неуспех. Различават се безразсъ­ден риск, когато надеждата за успех се уповава на щастлива случайност, и осъзнат риск, изграден на основата на анализ, генериращ вяра в успеха. Обект на изследванията тук е осъзнатият риск, намерил важно място в процеса на стратегическо планиране.

Политиката за национална сигурност определя водещите ориентири, съобразно които се направлява бъдещото развитие на системата за нацио­нална сигурност. Тя ориентира процеса за вземане на решение в посока, която осигурява постигането на стратегическите цели.

Стратегическата политика се основава върху следните основни принципи: системност (насочва дейността както на цялата система за национална сигурност, така и на нейните структурни елементи); комплектност (направлява дейността на системата в сферата на отбраната, икономиката, външната и вътрешната политика и така нататък); йерархичност (дава определени пълномощия и налага съответния отговорности на стратезите от различните нива на йерархията); устойчивост (осигурява постоянство и приемственост в дейността на системата за национална сигурност); обусловеност (отчита въздействието на ключовите фактори от средата на сигурността върху системата); съгласуваност (съдържа съгласувани указания за вземане на стратегически решения за бъдещето на системата); ограниченост (ограничава търсенето на алтернативни стратегии в предварително избраната област).

Стратегическата политика определя основните насоки на извършване на стратегически промени за по-дълъг период от време. Тя засяга формулирането, избирането, контролирането и оценяването на стратегията за национална сигурност [2].

В приетата от Народното събрание „Концепция за национална сигурност“ националната сигурност е определена като състояние, при което са защите­ни основните права и свободи на българските граждани, държавните грани­ци, териториалната цялост и независимостта на страната, при което не съще­ствува опасност от въоръжено нападение, насилствена промяна на конститу­ционния ред, политически диктат или икономическа принуда за държавата и е гарантирано демократичното функциониране на държавните и граждански­те институции, а в резултат обществото и нацията запазват и увеличават сво­ето благосъстояние и се развиват.

Националната сигурност се смята за гарантирана, когато не съществува заплаха за националните интереси или заплаха от някаква форма на наси­лие и принуда, или е налице възможност тази заплаха да бъде компенсирана неутрализирана, управлявана.

Най-обобщено в конкретен план под национална сигурност се разбира динамично състояние, при което за държавата и обществото не съществува пряка опасност от въоръжено нападение, политически натиск или икономическа принуда, така че те да могат свободно да осъществяват своето развитие [3].

В структурата на националната система за сигурност се включват следните органи и структури:

1. Народно събрание (НС) с ръководените от него постоянни комисии – Комисия по външна политика, Комисия по отбраната и Комисия по вътрешна сигурност и обществен ред.

2. Президент на Република България с ръководените от него – Консултативен съвет по национална сигурност (КСНС), Национална разузнавателна служба (НРС) и Национална служба за охрана.

3. Конституционен съд.

4. Обществен контрол (Граждански неправителствени организации, Средства за масова информация).

5. Министерски съвет с ръководените от него – Съвет по сигурността при МС, Дирекция „Национален център при управление на кризи”.

5.1. Министерство на отбраната (МО) – Съвета по отбраната; Служба „Военна информация“;  Служба „Военна полиция“;  Българската армия (Генерален щаб и войскови единици, които обслужват и осигуряват въоръжените сили; Сухопътни войски, Военновъздушни сили, Военноморски сили, които включват в състава си войскови единици на родове и специални войски); Националната гвардейска част; Националната спортна рота); Военна академия „Г. С. Раковски; Военномедицинска академия; Изпълнителните агенции: „Социални дейности на МО”, „Военни клубове и информация”, „Изпитвания и контролни измервания на въоръжение, техника и имущества”.

5.2. Министерството на вътрешните работи (МВР): Органи на управление: Министър, Политически кабинет, Генерален комисар, Секретариат, Звено „Планиране, информация и анализ“, Дирекция Международно оперативно полицейско сътрудничество.

Основни структурни звена:  Главни дирекции: – „Криминална полиция”, „Охранителна полиция”, „Гранична полиция”, „Досъдебно производство”, „Пожарна безопасност и спасяване”; Специализирани дирекции – „Оперативни технически операции” и „Вътрешна сигурност”.

5.3. Национална система за управление при кризи с централни органи за управление – МС, заместник министър-председателите и министрите.

5.4. Министерство на държавната политика при бедствия и кризи – с главна дирекция и 28 териториални звена.

5.5. Държавна агенция по „Национална сигурност”.

5.6.  Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси”.

5.7. „Държавна агенция за информационни технологии и съобщения”.

5.8. „Държавна комисия по сигурността на информацията”.

5.9. Други министерства – със своите Центрове за управление и Отдели по отбранителна-мобилизационна подготовка.

5.10. Области – Областен съвет за сигурност и управление при кризи, Център за управление, Отдел по отбранително-мобилизационна подготовка;

5.11 Общини –  Общински съвет за сигурност и управление при кризи, Център за управление, Отдел по отбранително-мобилизационна подготовка

5.12. Обекти.

6. Съдебна система – Следствие, Прокуратура, Съд. [4]

За всеки държавник е ясно, че отбрана без стратегически замисли и действия в днешно време е обречена, поради което непрекъснато нараства делът на изграждане и поддържане на формални системи за планиране. И това е тенденция, която завладява и малките и средните стопански единици.

Кой трябва да разработва стратегии, да осъществява стратегическото планиране в отбраната на страната е един естествен въпрос и най-честите отговори, които получаваме са следните:

  • специализирани органи и лица;
  • управителният съвет;
  • ръководството;
  • функционалните специалисти;
  • трудовите колективи.

Откриват се застъпници за всеки от посочените варианти.

Практиката сочи, че стратегии се разработват от специализирани органи, бюра за стратегически решения, отдели за стратегическо планиране, просто звена за стратегии. Други примери сочат, че разработването на стратегии е дело на държавното/военното ръководство. Няма вариант, който да обещава само преимущества. За да се направи избор не са достатъчни общи преценки. Нужни са конкретни проучвания. Едно такова проучване може да се изпълни по следния ред.

Ако се приеме, че за една ефикасна стратегия са съществени такива критерии и изисквания като:

А) да изразява непредвзето, обективно целите на организацията, като  не допуска разнобой межда тях и ги представя в единство;

Б) да формулира целите по начин, който изразява най-точно вижданията и въжделенията както на отделни сътрудници, така и на целия колектив;

В) да се основава на богата информация за силните и слабите страни на организацията, за околната икономическа, социологическа среда, за състоянието и намеренията на конкурентите и така нататък;

Г) да почива на многостранен анализ и възможни допускания;

Д) да предлага промени, за които са характерни новаторството, неординерност и перспективност.

Ако се предвидят три степени за оценка силата на застъпеност на тези изисквания и критерии едно експертно проучване в областта на отбраната може да насочи към верен избор.

Експертните мнения, отразени в горната таблица, сочат че няма вариант, който да предлага само високи оценки. Приведените данни дават основание за две заключения. Първо, че е необходимо ползване на специализирани звена, второ, че е абсолютно необходимо да се осигури взаимодействие с всички страни, които имат отношение към разработването на стратегии. Докато първото заключение има валидност само в някои случаи, то второто ще запази сила за много други варианти. Затова е уместно да се коментира.

Като най-деликатно се очертава взаимодействието между специализираните звена и ръководството. Когато вижданията на специализираното звено и ръководството съвпада, е добре. Когато съществуват различия обаче от специализирания орган се изисква убедителност, такт и търпение да внуши своето виждане, а от ръководството – доверие, компетентност и ангажираност.

Не са по-малко деликатни отношенията между специализираните органи и функционалните служби. От органите за стратегическо ръководство се иска първо да притежават виждане за нуждите на общото развитие, второ – да не допускат изместване на функционалните органи при частните проучвания и анализи; от функционалните органи се изисква вникване в общи интереси, структури и участие в тях като не си позволяват да дават проявление на професионални пристрастия. При взаимоотношенията в случая е важно правилото на консенсуса. Всъщност при такава обща и условна трактовка въпросът за взаимоотношенията между отделните страни, участващи в процеса на стратегическото планиране, може да бъде само маркиран.

В светлината на някои идеи в управленската литература заслужават обсъждане и оценки, възможности за включване в процеса на стратегическото планиране и други страни. Ако се изхожда от природата на стратегическото планиране, могат да се намерят основания за използване на временни групи. Уместно е да се формират групи, които да разработват отделни страни на стратегията: пазарна, техническа, продуктова, финансова, като участниците в тях се подбират от функционални звена, а функционалните звена представляват своеобразен тип на тези групи.

Проучвайки организацията на стратегическото планиране и анализиране на участващите страни, използвани процедури, стил на работа и други Пол Шривастова и Джон Грант правят обобщения за наличие на четири основни модела: автократичен, бюрократичен, адаптивно-планов и политически целесъобразен.

Характерни за автократичния модел се явяват такива черти: решенията се подготвят от едно лице, което е подпомагано от сътрудници; обикновено се ангажират лица от върховото управление; важна преследвана цел е високата ефективност, а ценно качество при работата – формализацията.

При бюрократичния модел главни участници в стратегическото планиране са лица от средните нива на управлението, най-често функционални специалисти. Те отдават голямо значение на организацията и рационализацията на процедурите. Формализацията се отчита за важно качество при работа.

 Адаптивно-плановият модел почти изключва формализацията при работа. Отличителен за него е стремежът решенията да следват изменящите се условия. Главни участници в стратегическото планиране са специалистите от средното ниво на управление, които се занимават с обработка на информацията и изследвания за развитие. Разработените решения са насочени да съдействват за изпълнение на дългосрочни планове.

Главни участници при политико-целесъобразния модел са лица от върховното управление, които представляват коалиция на индивиди. В процеса на разработка на решения са обсъждани различни проекти, но в крайна сметка се извеждат едни групи като водещи. Решението преследва задоволяване на определени интереси [5].

За просперитета и растежа на една страна от изключителна важност е разработването и прилагането на система за стратегическо планиране. Разработва се система за стратегическо планиране на държавно ниво, като се предвижда осъществяването на следните мероприятия:

  • комплексно изучаване на вътрешния и външния пазар в страната;
  • определяне на основните насоки на сигурността в страната;
  • оценка на перспективите на националната сигурност;
  • определяне на целите на стратегията;
  • държавно регулиране на националната сигурност.

Националната сигурност – това е главната цел на стратегическия план на отбраната в държавата, чрез умелото управление и изпълнение да проучва, проектира, конструира и произвежда. Отбраната ефективно и комплексно трябва да защитава интересите и безопасността на гражданите. Изисква се дълбочина и наситеност на предприетите действия.

Добре разработената и успешно функционираща електронна система за счетоводно отчитане на цялата дейност на отбраната и по-специално на материалните запаси е планирана да осигури всички по-важни особености, необходими за отчет на икономическа информация, а именно:

  • първо – счетоводството се води само в рамките на националната отбрана. Вън от рамките на отбраната счетоводство не се води;
  • второ – счетоводството е непрекъснато във времето, така както е непрекъсната е самата дейност на защитана държавните граници. Тази непрекъснатост се изразява в документалното оформяне на всяка военна операция, засягаща имуществените и финансови средства, вземанията и задълженията къмдържавата, капиталът. Във връзка с това, втората съществена особеност на счетоводството е документалното обосноваване на всички отчетни данни. Нито една стопанска операция не може да бъде отразена по счетоводен път, ако предварително тя не е била документирана. Това изрядно се прави в националната отбрана.
  • трето – счетоводството отразява само тези стопански факти и, явления и процеси и свързаните с тях изменения, които могат да бъдат изразени в пари (стойност), което е необходимо условие за получаване на обобщени показатели за дейността на отбраната.
  • четвърто – за получаването и осигуряването на ръководството на националната отбрана с необходимата отчетно-икономическа информация, счетоводството използва присъщи само за него начини (способи) – счетоводни сметки, двойно записване на стопанските операции по счетоводни сметки, балансово обобщаване. В рамките на предприятието счетоводството има напълно завършен вид с характерни технологични и организационни процеси, с йерархична структура на възприемане (наблюдение), регистриране и преобразуване на първични данни, със строго определен ред на отразяване състоянието и изменението на активите и капиталите.
  • пето – непрекъснатост във водене на счетоводството, документално оформяне на всяка военна операция в счетоводни документи, прилагането на присъщи само за счетоводството съвкупност от начини при отразяването на кръгооборота на капитала, характеризират счетоводството и като средство за контрол на военната дейност;
  • шесто – основната характеристика на счетоводството е в неговата информационна същност, подчинеността му на нуждите на военното ръководство;
  • седмо – показателите, получени чрез счетоводството, съдържат необходимите данни за изучаване на икономическото състояние на предприятието, служат като база за икономически анализ и контрол върху осъществяваната дейност и са основа за вземане на решение, за въздействие, за планиране и за прогнозиране на бъдещата дейност. В този смисъл счетоводството е свързващо звено, осигуряващо данни за постигане на правата и обратната връзка с всички останали структурни и функционални звена в рамките на системата за управление на стратегическото планиране;
  • осмо – в рамките на отбраната счетоводството се осъществява в самостоятелно структурно звено и е пряко подчинено на ръководителя на това звено – главният счетоводител. Неговите права и задължения са регламентирани със закона за счетоводството.

Всички тези особености са взети под внимание при разработката на електронната обработка на информацията в отбраната и особено по отношение отчитането на материалните запаси, което е важно за навременното изпълнение на стратегическите национални планове [6].

От всичко казано до тук може да се направи обобщението, че стратегическото положение на националната администрация и базите й, традиционните контакти и развитата комуникационна мрежа дават възможност за активна работа и ефективни резултати, което е и основната стратегическа цел на администрацията на държавно ниво. Всяко правителство трябва да формулира своя стратегия за национална сигурност като основополагащ стратегически документ, на основата на който всички държавни и административни органи в системата за сигурност и отбрана да са задължени да се съобразяват, всеки път когато взимат решения, за да се осигури последователното и съгласувано осъществяване на поставените цели в стратегията. Само регионални и световни промени могат да предизвикат изменение във вече приета стратегия за национална сигурност. 

ЛИТЕРАТУРА:

1. Василев, Хр. Военната стратегия на Република България – В: Политика за сигурност, № 1, 1999.

2. Военната доктрина на Република България (Приета с решение на Народното събрание от 8.04.1999 г.).

3. Конституция на Република България.

4. Концепцията за националната сигурност на Република България, приета с решение на 38-то Народно събрание на 16 април 1998.

5. Рангелов, Баева, Лачев. Централна Европа – Концепции за национална сигурност – В: Международни отношения, №5,1994.

6. Янев, К. Я. Вонната доктрина внушава решения – В: Монитор, 27 март 1999.

[1]           Концепцията за националната сигурност на Република България, приета с решение на 38-то Народно събрание на 16 април 1998.

[2]           Военната доктрина на Република България (Приета с решение на Народното събрание от 8.04.1999 г.).

[3]           Рангелов, Баева, Лачев. Централна Европа – Концепции за национална сигурност – В: Международни отношения, №5,1994.

[4]           Конституция на Република България.

[5]           Янев, К. Я. Вонната доктрина внушава решения – В: Монитор, 27 март 1999.

[6]           Василев, Хр. Военната стратегия на Република България – В: Политика за сигурност, № 1, 1999, с. 3-15.