Теоретични основи на изследванията на заетостта и безработицата

Според индекса на човешко развитие България е на 56-то място от 160 държави (World Statistics, 2020). Един от основните фактори за неговото определяне е нивото на заетостта и безработицата. Този проблем е наличен и в световен мащаб, през последните 20 години безработицата нараства в цял свят. Българското общество се сблъсква с появата на безработица в процеса на прехода към демокрация, което доведе до една от най-големите младежки безработици.

От една страна, заетостта и безработицата са едни от съществените индикатори на икономическо развитие, което произтича от свързващата роля на човешкия фактор с останалите фактори.  От друга страна, в условията на пазарното стопанство, където в центъра на системата стои човекът, заетостта и безработицата пораждат редица икономически, социални, институционални, психологически и други проблеми. От това дали човек е зает или безработен зависят неговите доходи, социалната реализация, удовлетвореността в обществото, семейните отношения и пр. Осигуряването на заетост позволява пълноценно използване на възможностите и способностите на отделната личност и защитава правото й на достойно съществуване и пълноценно участие в обществото.

В старият строй на планово стопанство, икономиката ни изключваше подобни проблеми, но в условията на пазарна икономика заетостта и безработицата са в тясна връзка с цикличността на производството. Съществуват и ред други фактори, влияещи пряко и косвено върху трудовата заетост. В тази връзка, следва да насочим вниманието си и по детайлно да разгледаме въпросите, свързани с развитието на трудовия пазар, с причините, генериращи проблемите, с мерките за тяхното преодоляване и осигуряването на заетост и ограничаването на безработицата.

Настоящият труд разглежда понятията, свързани с пазара на труда и начините за намаляване на безработицата, както и мерките, които държавата взема за правилното протичане на процесите в съвременните икономически условия на COVID-19 и наличието на политическа криза.

Изборът на конкретната проблематика се мотивира с актуалността на темата за всеки един от нас поотделно и със стремежа на страната ни да се интегрира в общото европейско пространство.

Анализът на избраната проблематика е осъществен със статистическия инструментариум и метода на литературния анализ и синтез на информация от специализирани източници.

Целта, която се преследва с разработването на настоящата тема, е изследване на факторите, под влиянието на които се изменят нивата на заетост и безработица, както и на инструментите и политиката на държавата за нейното управление.

1.1. Съвременен поглед към понятията за трудови ресурси, работна сила и пазар на труда

Трудовите ресурси обхващат населението в трудоспо­собна възраст, неработещите инвалиди и пенсионерите в грани­цата на трудоспособната възраст и работещите под и над та­зи възраст. Според данни на Националния осигурителен институт към 31.12.2020 г. населението на България в трудоспособна възраст е 4 139 056, което включва мъже от 16 до 63 години и жени от 16 до 60 години[1].

Трудовите ресурси показват потенциалните възможности на работната сила в страната и тяхната характеристика. Те са фактор, който стимулира предлагането на труд и икономическия растеж. Трудовите ресурси се формират под влиянието на редица демографски характеристики като раждаемост, смъртност, естествен прираст, миграция и други (Димов И., Златева Д., Димов Е, 2006).

Необходимо е да се направи разграничение между трудови ресурси и ра­ботна сила, тъй като работната сила не включва тази част от тру­доспособното население, която по различни причини не работи и не търси работа. Тази част обаче си остава потенциална работна си­ла, т. е. трудов ресурс. Приема се, че само активната част от трудовите ресурси се включва в работната сила. Ако съпоставим общите черти и различията между двете категории става ясно, че трудовите ресурси отразяват трудовия потенциал на страната като цяло, предимно в количествен аспект, докато работната сила го отразява, правейки някои качествени разграничения. От друга страна, в структурен план между двете категории съществува единство, породено от: промяната на статута на индивидите, от трудов ресурс към носители на работна сила и обратно; от социално-икономическите условия, в които живеят хората и материалните условия на производството. Може да кажем, че двете икономически категории не са еднозначни, но нямаме основание абсолютно да ги разграничаваме.

Тук може да бъде посочена и още една категория. Това е категорията на лицата извън работната сила – лицата, които са нито заети, нито безработни, т.е. не влизат в категорията на работната сила, но носят нейните характеристики и биха могли да се включат в пазара на труда. Тук се причисляват лицата в допълнителен платен или неплатен отпуск по майчинство; лица, занимаващи се с домакинска работа; учащите се; пенсионерите; отказалите се от полагане на труд поради тежки заболявания и всички останали, можещи, но нежелаещи да полагат труд. Това е и третата група, която заедно с заетите и безработните формира населението (Бакалов, Богданов, Василева, 2015).

Работната сила, или текущото икономически активно население, включва лицата на 16 навършени години, които влагат или предлагат своя труд за производството на стоки или услуги. Тя се разглежда като качество на човека, който я притежава и реализира, в трудовия процес. В пълния смисъл, работната сила се формира посредством обучение, квалификация и преквалификация, натрупване на практически умения и опит. Като основни качества на работната сила могат да се отбележат:

  • Теоретичната и практическа подготовка;
  • Индивидуалните способности – физически и умствени;
  • Отговорността.

Работната сила се приема като съвкупност от заетите и безработните, които могат да работят и търсят работа.

Заета работна сила. Под заети трябва да разбираме всички лица над 16 години, които работят по трудово правоотношение, наети са за извършване на определена работа срещу заплащане или работят самостоятелно с цел получаване на доход в пари или в натура. Тях можем да квалифицираме в следните подгрупи:

  • Работодатели – лицата, които сами или в съдружие с други лица управляват собствени предприятия (фирми, стопан­ства), работят под аренда или извършват друга дейност, като наемат на работа минимум едно лице.
  • Самостоятелно заети лица – лицата, които сами или с други лица извършват стопанска дейност, работят на свободна (частна) практика, работят под аренда или извършват самостоя­телно друга дейност, като не наемат на работа други лица.
  • Наети лица – лицата, извършващи работа, за която получават възнаграждение или в натура под формата на работна заплата, възнаграждение по граждански договор или друго възна­граждение, работещи в обществени предприятия и организации или за частен работодател.
  • Неплатени семейни работници – лицата, които работят без заплащане във фирма, предприятие, стопанство на родстве­но лице от същото домакинство.

Безработни. Според Закона за насърчаване на заетостта безработно лице е всяко физически или психически годно за работа лице, което не е заето, не е пенсионер, с изключение на получаващите пенсия, отпусната въз основа на загубена трудоспособност, и имащи право на работа и получаващите наследствена пенсия; не е включено в курсове за професионална квалификация; ре­гистрирано е в бюрото по труда и активно търси работа.

Икономическите и социални явления заетост и безработица са характеристики на работната сила, но поради значимостта им в макроикономически план ще ги разгледам по-обстойно.

Пазарът труда по същество е пазар на работната сила. На тази плоскост се срещат интересите на хората – носители на работна сила, търсещи работа, от една страна, и на работодателите, които търсят работна сила – от друга. Трудовият пазар се разглежда като съвкупност от правни норми, процедури и институции, които осигуряват намирането на предпочитаната работна сила и включването й в трудовия процес, а оттам – и постигането на желаното равнище на заетост. Пазарът на труда може да се дефинира и като регулирана система от икономически отношения, възникващи и осъществяващи се в сферата на размяната между държавата, лицата, които търсят платена заетост и работодателите, нуждаещи се от работна сила с определена подготовка и квалификация (Арабска, 2017).

1.2. Заетостта на работната сила в контекста на потенциала за икономически растеж

Заетостта е в тясна взаимовръзка с трудовите ресурси на населението. Тя е основна характеристика на работната сила и показател за икономическата й реализация в националното стопанство. Заетостта включва всички хора, които имат работа в рамките на законодателно определения минимум за труд, така и частично заетите, т.е. тези, които са заети само няколко часа на ден или седмица. В същото време други, които отхвърлят предлаганата им работа като неподходяща за тях, но през този период имат някаква заетост, се регистрират като безработни. Заетостта е най-тясно свързана с икономическия рас­теж, защото трудовите ресурси, техните количествени и качест­вени характеристики и тяхното използване са фактор както на екстензивния, така и на интензивния икономически растеж. Има и обратно влияние на типа на растежа върху заетостта.

В концепцията за заетостта е установен принципът, че за определен период от време, в условията на динамично променящата се икономика, съществува някакво „естествено равнище на безработица“, което е резултат от действието на фрикционни и структурни фактори. Това равнище е нестабилен показател във времето, защото върху него влияят както промените в състава на работната сила и в политическите институции, така и държавната политика.

Заетостта като показател за степента на използване на трудовите ресурси в страната може да се разглежда в два основни аспекта:

В широкия смисъл на понятието заетостта обхваща всички лица, които се занимават с обществено полезен труд, независимо дали срещу него получават възнаграждение под каквато и да е форма. Тази заетост се измерва с отношението на заетите в предприятията и в домакинствата и личното стопанство към населението в трудоспособна възраст, намалено с броя на учащите се.

В тесен смисъл заетостта обхваща само лицата, които срещу вложен от тях труд получават възнаграждение под формата на работна заплата или на някакъв друг доход, и се измерва като отношение на заетите лица към цялото население. Заетостта може да се изчисли и като се съпоставят броя на заетите и този на населението в трудоспособна възраст.

Показатели за оценката на заетостта. В специализираната литература и практиката от работата на дирекции бюра по труда в Агенцията по заетостта могат да се разграничат три показателя за измерване и оценка на заетостта, както следва:

  • Процент на заетост на населението – съотношението между наетите от работодателите лица, самостоятелно заетите лица или неплатените семейни работници от една страна и общата численост на населението от друга.
  • Коефициент на заетост на населението – съпоставят се заетите лица независимо от статуса на тяхната заетост и онази част от населението, която по действащото трудово законодателство може да осъществява трудова дейност.
  • Коефициент на икономическа активност – определя се като съотношение между работната сила и населението, преминало определената от съответния закон минимална възрастова граница.

Ето някои форми на заетост, които законодателството разграничава:

  • Концентрирана седмица – пет дни по осем работни часа;
  • Частична, или двойна заетост;
  • Деление на работното място – различни лица делят едно и също работно място;
  • Временна – при нея сключеният договор за работа е за срок от 4 седмици;
  • Надомен труд – форма, която все по-често се предпочита и др.

Видове заетост. Когато говорим за видовете заетост, може би трябва първо да уточним, че те могат да бъдат разглеждани на: национално – регионално равнище и на индивидуално ниво. Вследствие на това можем да открием три основни вида заетост: пълна заетост, непълна заетост и рационална заетост, които ще разгледаме по-подробно.

Пълната заетост хипотетично може да определим като осигурена трудова реализация на всички трудоспособни хо­ра. В абсолютният смисъл на думата, обаче, „пълна“ реално не може да се постигне. Трудно можем да си представим, че всички трудоспособни лица на възраст над 16 години в определен момент ще имат платена заетост, тъй като във всеки момент в обществото има хора, които сменят местоживеенето си, преквалифицират се, или просто не желаят да работят. Затова за пълна заетост говорим не в буквалния смисъл, а когато незаетите лица са в границите на „естественото равнище на безработицата“.

Пълната заетост не означава, че безработни лица няма. Безработица съществува и нейното равнище е отражение на динамиката на трудовия пазар и на движението на работна сила от един отрасъл или регион в друг. На сегашния етап е утвърдено становището, че пълна заетост е на лице при 94 – 95% фактическа заетост на работната сила. Всичко това обаче е условно, защото върху равнището на нормалната безработица оказват влияние редица фактори, като промените в състава на работната сила поради включване на ново попълнение в нея, промените в соци­алната политика на държавата и други. Според американския икономист А. Смит „пълната заетост може да се определи като най-ниско равнище на безработицата, възможно за достигане без наличието на инфлационно влияние“ (Петров, И. 2002).

На индивидуално равнище – за пълна заетост на индивида можем да говорим, когато тя му осигурява работа за продължителен период в рамките на законоустановената продължителност на работния ден и работната седмица.

Непълна заетост е онази заетост, която се свързва със състояние на икономиката, различно на състоянието и при пълна заетост. Понятието се свързва отново с „естественото равнище на безработицата“. В съответствие с това, когато броят на лицата, които желаят, но не могат да намерят работа, надхвърли естественото равнище на безработицата, се приема, че има непълна заетост.

В индивидуален план непълна е онази заетост, при която лицето работи на непълно работно време. Защото частично заетите са „недозаети“, и дори ако работят само 1 час през седмицата, те не се отнасят към безработните. Към тази заетост обикновено се добавя и сезонната, разглеждана в годишен разрез.

Рационална заетост, или ефективна заетост, предполага оптимално използване на заетите през продължителен период и осигурява рационално използване на материалните, трудовите и финансовите ресурси на страната, икономически растеж и по-висок жизнен стандарт, а не просто осигуряване на работа на трудоспособното население.

В този смисъл за нуждите на настоящата дипломна работа може да се класифицират следните подвидове заетост:

  • Пълна рационална заетост. Приема се, че това е идеалното положе­ние.
  • Пълна, но нерационална заетост.
  • Непълна, но рационална заетост.
  • Непълна и нерационална заетост, счита се, че това е най-лошият вариант.

На индивидуално равнище, ефективна (рационална) е заетостта, която позволява на индивида да се реализира пълноценно в трудовия процес като осигури достойно съществуване на своето семейство.

1.3. Безработицата като социално-икономическо явление

Най-общо казано безработицата е социално-икономическо явление, което включва всички лица, които не са заети активно, но търсят работа или очакват отново да се върнат на работните си места. По своята същност безработните са част от активната работна сила, наричана още трудоспособно население, като зад това наименование следва да разбираме всички лица над определена минимална възраст и под допустимата, които могат и активно желаят да работят. Именно активната работна сила формира трудовия пазар като нейни основни участници са заетите лица и безработните.

Наличието на безработица е признак, че дадена икономика функционира под нивото на потенциалният си продукт, като от своя страна означава, че е нарушена пълната заетост и следователно може да се охарактеризира със значителни негативни последици за обществото и икономиката като цяло. Нарастването на нейната норма води до намаляване на производството на БНП, което довежда до понижаване на жизненото равнище на населението (Шопов, 1997).

По принцип всяка страна сама определя конкретните признаци за определяне на дадено лице като безработно чрез своето трудово законодателство. През 1982 г. се провежда ХIII Международна конференция по статистика в Женева, на която се приема, че в обхвата на безработицата се включват всички хора над и до определена възраст, които в продължение на даден период са без работа, т.е. не им се заплаща или не са имали доходи от собствен бизнес, но които търсят работа и са способни да бъдат наети.

За определяне нивото на безработицата в страната се използват данните за състоянието на трудовия пазар, а именно демографският прираст на населението, структурните промени в производството, миграционните процеси и други, като в преобладаващата си част за безработицата бихме могли да кажем, че е резултат от нарушеното равновесие на съответния пазар, при което предлагането на труд надхвърля съответното търсено количество.

Практиката предоставя два основни показателя, измерващи нивото на безработицата:

  • Абсолютен размер на безработните лица – определящ се от хората без работно място, които са изявили своето желание да работят чрез регистрацията си в бюрата по труда.
  • Равнище или норма на безработица – определяно чрез процентното съотношение на броя на безработните към размера на активната работна сила.

Определянето на абсолютния брой на безработните лица, както и на нормата на безработицата, може да стане по два начина:

  • Чрез административната система за регистриране на безработните лица, изградена към Агенцията по заетостта[2].
  • Чрез редовно провеждани статистически наблюдения на работната сила от националния статистически институт (НСИ)

Безработицата, определяна чрез административната система за регистриране, обхваща всички лица, които не са заети, регистрирали са се като безработни в бюрото по труда по местоживеене, проявяват активност при търсенето на работа и са готови веднага да започнат, щом им се предложи такава възможност. Тази информация обаче, не е достатъчно точна за правилното определяне на равнището на безработицата. Нейната специфика е такава, че тя не може да обхване лицата, които не са заети, но не ползват посредническите услуги на бюрата по труда при търсенето на работа, както и лицата, които са обезверени и са снели регистрацията си във въпросните бюра. За разлика от административната статистика, която се основава на акта на доброволната регистрация на безработните лица в съответните бюра по труда, наблюденията на работната сила, провеждани от НСИ, възприемат принципа на самоопределянето на лицата като безработни.

Видове безработица. За нуждите на настоящото изследване може да се разграничат следните видове безработица:

Текуща (фрикционна) безработица е свързана с промените в жизнените етапи, професията, местоживеенето и место­работата, със сезонния характер на работата, с несъвършената ин­формация за търсенето и предлагането на трудовия пазар и други. Съществува и при пълна заетост и нейната връзка със смяната на професия и търсенето на по-добри условия на труд и по-добро зап­лащане дава основание често тя да се определя като доброволна безработица. По-добрата информираност на безработните от бюрата по труда, при равни други условия, им позволява по-бързо да си намерят работа. Текущата безработица е фрикционна, освежаваща, защото подтиква заетите към по-висока дисциплина, производител­ност и качество. Тя се обуславя от много фактори, по-важни от които са:

  • Продължителността на периода, през който работникът е без работа (удължаването на периода увеличава текущата без­работица).
  • Броят на различните свободни работни места, предла­гани на пазара на труда на отделния работник (увеличаването им съкращава тази безработица).
  • Социалната политика на правителството, и по-точно раз­мерът на обезщетението при безработица и срокът на изплаща­нето му. Една част от текущата безработица представлява т. нар. „изчакваща“ или „предпазлива“ безработица, която се формира в резултат на желанието на работника да получи по-добра и по-високо платена работа, макар и по-късно.

Структурна безработица е вторият вид, която се предизвиква от съществени изменения в структурата на съвкупното търсене и на технологичните принципи, които изменят структурата в търсенето на работна сила. Възниква, когато има несъответствие между предлагането и търсенето на работна сила. Когато е нарушено съответствието между ква­лификацията на работната сила и изискванията на работното мяс­то (Давчев, А, 2017). Оттук бихме могли да заключим, че структурната безработица ще се увеличи, ако работната сила не реагира адекватно на по-високите изисквания (преквалифицира се). Това показва, че тази безработица е трудна за преодоляване, изисква големи разходи и усилия от страна на работещите, за да отговорят на по-високите изисквания. Затова тя може да бъде продължителна.

  • Причините, които пораждат структурната безработица са различни:
  • Динамичните промени в съвкупното търсене на работ­на сила. Някои професии може да изгубят атрактивност, докато при други търсенето да нарасне.
  • Промените в бюджетните разходи, които могат да предизвикат свободни работни места в едни региони и безработица в други.
  • Притокът на млади, или по-малко опитни работници, чиято професионална пригодност не отговаря на изискванията на работните места.
  • Институционалните проме­ни в заплащането, като например въвеждането на минимална работна заплата.
  • Структурата на работната сила по пол и възраст.
  • Тенденцията към заетост на двамата родители в семейството, също създава предпоставки за увеличаване на безработицата.
  • Движението на работната сила.

Според Джон Кейнс структурната безработица, е екстремална форма на безработицата и може да бъде преодоляна не само чрез преквалификация, но и чрез смяна на мястото или отрасъла, както и с промени в равнището на работните заплати с оглед измененията в търсенето (Кейнс, 1936). В този смисъл, структурната безработица може да бъде очертана като израз на несъвършения пазар на труда и показва недостатъчната еластичност на работните заплати.

От своя страна привържениците на неокласическата школа смятат, че като елемент на естественото равнище на безработицата , структурната безработица е резултат от характерните черти на труда, от стоковите пазари, от минималната работна заплата и компенсациите при безработица и в дългосрочен период този вид безработица не може да съществува.

Циклична безработица, още наричана „Кейнсианска“, се проявява, когато съвкупното търсене на работна сила се намали поради общото намаляване на съвкупните разходи, характерно за фазите на криза и депре­сия в икономиката[3]. Тя е резултат от цикличността на производството. Спадът на про­изводството води до циклична безработица във всички отрасли и региони и влошава общото състояние на пазара на труда. Ко­гато съвкупното търсене спре да намалява, икономиката навлезе в депресия и работниците задоволят очакванията си за по-висо­ка работна заплата, цикличната безработица започва да намаля­ва.

Цикличната безработица, наричана още безработица на намаляващото търсене на работна сила, се отличава с временен характер. Нейните мащаби, както и времето, през което безработните могат да се наемат отново, зависят от дълбочината на кризата и от нейната продължителност.

Този вид безработица е следствие от спада в обема на произвеждания реален БНП. Тази зависимост е известна в икономическата теория като Закон на Оукън, според който икономическите цикли и безработицата се пораждат от разликата между действителния и потенциалния БНП. Артър Оукън стига до извода, че всеки 2% – ов спад на брутния продукт в сравнение с потенциалния увеличава безработицата с 1% (Ocun, 1975)

Като основен фактор за цикличната безработица се изтъква недостатъчната информация за състоянието на трудовия пазар, поради което голяма част от работниците напускат работа пора­ди предлаганата им от работодателя ниска работна заплата. В очакването да намерят по-високоплатена работа те удължават времето за търсене на работа. Постепенно се формира безрабо­тица, която се превръща в циклична.

Класическата безработица е състояние на трудовия пазар, при което броят на желаещите да работят лица при съответното равнище на реалната работна заплата надвишава броя на предлаганите от работодателите свободни работни места за даденото равнище на заплатата, за което се счита, че е над пазарно уравновесеното такова. При това положение, формираната под действието на редица фактори реална работна заплата мотивира незаетите лица да търсят работа. В същото време работодателите, въпреки че разполагат със свободни работни места не са мотивирани в достатъчна степен да ги обявяват.

Други форми на безработица могат да бъдат т.нар. технологична безработица, локална безработица, непреднамерена (естерогенна) безработица, временна и постоянна безработица, явна и скрита безработица.

Естествено равнище на безработицата. Естествено равнище на безработицата е равнище, при което силите, предизвикващи повишаване или понижаване на цените и инфлационния размер на заплатите, се намират в равновесие. В съвременната, обременена с инфлация икономика, естественото равнище на безработицата е пределно ниското равнище, до което тя достига, показва най-високото ниво на заетост и съответства на потенциалното съвкупно производство, което пък представлява възможно най-високото равнище на БНП. За да си изясним същността на естествено равнище на безработицата, следва да отбележим двете негови основни характеристики:

Естественото равнище на безработицата винаги е по-голямо от нула, защото винаги част от активното население е безработно.

Естественото равнище на безработицата е обективно свързано с инфлацията.

Желателни са ниските стойности на безработицата, но това има своята инфлационна цена. Именно естественото равнище на безработицата е златната среда, в която инфлацията нито нараства, нито спада поради излишно предлагане. Ако фактическата безработица спадне под този праг се създават условия за повишаване на инфлационното равнище.

В резултат може да се обобщят три основните фактора, от които зависи естественото равнище на безработицата:

  • Демографските промени.
  • Социалната политика на държавата.
  • Структурните изменения в икономиката.

[1] https://www.nsi.bg/bg/content/13038население-под-във-и-над-трудоспособна-възраст-по-области-общини-и-местоживеене

[2] https://www.az.government.bg/

[3] Трудови ресурси, заетост и безработица. НБУ, 2014. Лаборатория за управление на риска.