Шестдневната арабо – израелска война. Анализ на събитията

Автор: полковник доцент доктор инж. Галин ИВАНОВ

The Six-Day Arabo – Israel War. Events Analysis

Abstract: The article focuses on the analysis of the six-day Arab-Israeli war. A retrospection of the causes of the conflict was made. The article deals with the main actors in the conflict, the stages of the conflict and the losses of the warring parties. The consequences and results of the war are outlined.

Целта на настоящата статия е да се анализират особеностите на Арабо-израелския конфликт през 1967 година чрез ретроспекция на причините за конфликта, неговите етапи на развитие и последващи действия и резултати от войната.

През 1967 г. арабските войски се подготвят за нападението срещу Израел. Новият израелски министър на отбраната генерал Даян е вярвал, че всеки ден закъснение ще доведе до големи загуби за израелските въоръжени сили, и че те трябва да нанесат превантивен удар по египетските войски.

Ръководството в Израел се е съмнявало дали Египет ще атакува и дали е необходима тази превантивна мярка за предварителен удар. От стратегическа гледна точка, за Израел, който се сблъсква с мобилизирани и готови да атакуват поне на два фронта (на египетския и йорданския) сили на противника, войната е била неизбежна, предвид масовата истерия, която е бушувала в арабския свят. Трябва да се припомни, че през 1956 г. Бен-Гурион решава да тръгне на война не само във връзка с действията на президента Насер, но преди всичко заради появата на военен съюз срещу Израел. Египет и Сирия първо влизат във военен съюз, а седмица преди решението да започне военни действия, Йордания се присъединява към него.

През 1967 г. възниква подобна ситуация: Йордания се присъединява към агресивния военен съюз на Египет и Сирия. В това положение, според израелските военни лидери, Израел на практика няма избор. Освен това израелското правителство неведнъж е заявявало, че блокадата на Тиранския пролив ще бъде считана от Израел за начало на военни действия от страна на арабските държави.

Днес стана възможно напълно да се разбере оценката на Насер за ситуацията и неговите намерения по пътя към конфронтация. Ходът на мислите му ще стане ясен, когато анализираме статията на най-довереният човек на Насер и неговия приятел, редактора на вестник Ал-Ахрам, Мохамед Хаснин Хейкал. Хейкал точно описа плановете на Насер в статия в Ал-Ахрам от 26 май. Съдейки по тази статия и други изявления, направени по това време в Египет, става ясно, че с искане за изтегляне на войските на ООН на 17 май Насер изхожда от следните три намерения:

• След изтеглянето на войските на ООН, по негова молба, Насер ще затвори Тиранския проток за кораби на Израел.
• След това израелците ще се опитат да прекъснат блокадата със сила. Това ще доведе до война.
• В случай на война балансът на силите и нивото на бойната подготовка на египетските войски гарантират победата на Египет. Насер е убеден, че в предстоящата военна и политическа борба, той ще успее да вземе надмощие.

Ретроспекция и причини за конфликта

Образуването на държавата Израел през 1948 г. довежда до множество конфликти в Близкия изток. Боевете срещу Израел започват веднага с появата на тази страна, основните й противници са Сирия и Египет. По-нататъшната история не допринася за стабилизирането на региона. Израел постоянно има гранични конфликти със Сирия, което води до мащабни военни операции. Подобна ситуация се наблюдава и при Египет.

Суецката криза от 1956 г. отново завършва с египетско-израелската война, която довежда до появата на миротворци на ООН на границата между двете държави. Тяхното присъствие помогна да се намали броят на граничните инциденти, но не успя да осигури мир в региона. Шестдневната война на 5-10 юни 1967 г. потвърждава видната за това време нестабилност.

Създаването на Държавата Израел след Втората световна война е било направено частично изкуствено. Палестина е трябвало да бъде разделена на еврейски и арабски държави с международен контрол над Йерусалим и Витлеем. Подобна ситуация обаче не се харесва на арабите – на дадената територия само една трета от населението е еврейско.

Въпреки това на 14 май 1948 г. Дейвид Бен-Гурион провъзгласява независимостта на Израел. Съюзът на арабските държави веднага му обявява война, но за година не само не успява да постигне успех, но и позволява на израелската армия да окупира редица нови територии. По време на този конфликт се провежда мащабна размяна на бежанци. Около 600 хиляди араби са изгонени от териториите на Израел. В края на войната израелското правителство отказва да ги пусне обратно, конфискувайки цялата им земя и имущество им. В отговор на това в арабските страни се провеждат погроми на еврейски общности, в резултат на което около 820 хиляди евреи са пристигнали в Израел. Тази ситуация не подобрява ситуацията в региона. И двете страни виждат една в друга, като непреодолима заплаха, всеки граничен инцидент или провокация, която ескалира в конфликт. Били са предприети наказателни мерки и от двете страни.

Участници в конфликта

До 1967 г. отношенията с Египет частично се подобряват поради действията на миротворците на ООН. Основният конфликт е назрявал със Сирия. В този случай има три причини за противоречията между Сирия и Израел:

• проблемът с водните ресурси – Сирия започва работа за промяна на руслото на река Йордан, която захранва езерото Кинарет и значително влияе на селското стопанство и икономиката на Израел;
• оспорван е контрола от страна на страните над демилитаризираната зона по линията на прекратяване на огъня, създадена през 1948 г .;
• за Израел е видна Сирийската подкрепа за палестинските групировки, които извършили саботажи на територията на Израел.

През ноември 1966 г. е подписан съюз между Сирия и Египет. Управляващите в Израел обаче считат, че Египет не е готов за война. Според разузнаването 8 (осем) елитни египетски бригади участват в Гражданската война в Йемен на страната на републиканците.

Египет започва мобилизиране на войски и на 16 май той апелира до ООН с искане за изтегляне на миротворците от граничните територии. В същия ден Израел започва да се мобилизира, а на 17 май Йордания започва да се подготвя за война.

На 23 май Саудитска Арабия обявява готовност да се присъедини към войната. На 28 май Судан също провежда мобилизация. На следващия ден войски от Алжир пристигат в Египет. На 31 май иракските войски са дислоцирани в Йордания. Сред арабските държави отново започват да звучат призиви „да изхвърлят ционистите в морето“. Израел в тази ситуация е трябвало да воюва с почти всички държави около него.

В Шестдневната война Израел е трябвало да се изправи срещу обединението на арабските държави. Основните противници на Израел са били: Египет, Йордания, Сирия, Ирак. Алжир, Ливан и Саудитска Арабия. Кувейт също са изпратили своята помощ срещу израелската държава. Съветската страна не участва в конфликта.

Етапи на конфликта

Шестдневната война в Близкия Изток, поради кратката си продължителност, няма периодизация. Арабско-израелският конфликт се разглежда накратко по дни, чрез класическия научен модел на изследване на войните, а именно: начало-развитие-край. Нужно е да се обърнете специално внимание и на няколкото различни фронта от шестдневната война – Синайския, Йорданския и Сирийския фронтове.

Избухването на военни действия (5 юни 1967 г.)

Анализ на Шестдневната война показва, че поражението на арабските държави е било предопределено в първите часове на конфликта. Но, ако всички войски атакуваха Израел от всички страни наведнъж, държавата нямаше да може да устои на нахлуването във всички сектори на фронта.

Некоординираните действия на съюзниците позволяват на Израел незабавно да предприеме инициативата и да покаже на света пример за съвременен блицкриг. Войната започва рано сутринта на 5 юни с операция „Мокед“. Израелската авиация нанася удар върху въздушните бази в Египет, почти без загуби, унищожавайки голяма част от самолетите на противника.

Внезапността на удара е била осигурена от няколко фактора:

• пълна тайна – пилотите на самолети научават за операцията 5 часа преди операцията;
• неочаквано време на удара – обикновено въздушните нападения се провеждат преди разсъмване, докато израелците нападат два пъти в 7:45 ч. и в 10:00 ч., когато бдителността и сигурността на авиобазите са отслабени;
• вектора за атака – израелските военновъздушни сили навлизат от север и запад, което е изненада за египтяните, които са очаквали атаки директно от направление на Израел;
• тактическа подготовка – атаката е била перфектно координирана, първите удари са извършени по пистите, като не се позволява на самолетите на противника да излетят във въздуха. В координираното нападение на Израелските военновъздушни сили са участвали почти всички израелски самолети.

На Синайския фронт израелската група била подсилена от механизирана бригада и три танкови дивизии. Офанзивата започва на Синайския полуостров.

На Йорданския фронт Израел се стреми да избегне активни операции, докато операциите продължават в Синай. На краля на Йордания е било предложено да поддържа неутралитет, но натискът от страна на други арабски държави го въвлича във войната. Пред израелските военни е поставена задача да се поеме контрола над Източен Йерусалим.

На Сирийския фронт противоборстващите страни избягват активни действия, като се задоволяват с взаимен артилерийски обстрел на позиции. Загубили две трети от своите военновъздушни сили, сирийските сили избират да удържат Голанските възвишения, без да се опитват да продължат напред.

На 6-8 юни танковите части на Израел провеждат успешно настъпление на египетската позиция на Синайския фронт. Последните, деморализирани от въздушна атака и загубата на самолети, са принудени да отстъпят. Десантът превзема Шарм Ел-Шейх, отделни египетски части остават изолирани. Обаче Израел вече пълномащабно е нахлул в Синайския полуостров, след което войските му тръгват към Суецкия канал.

На Йорданския фронт израелците обграждат Йерусалим. Въпреки упоритата съпротива, Старият град е взет при нападение на 7 юни, до обяд е пленен и Витлеем, а по-късно и Гуш Ецион. В 20:00 на същия ден страните приемат предложението на Съвета за сигурност на ООН и прекратяват военните действия.

На Сирийския фронт позиционна война продължава до 8 юни. Нито една от страните не е направила никакви опити да започне офанзива, ограничавайки се до артилерийски обстрел.

На Йорданския фронт вечерта на 7 юни е било постигнато примирие. Конфликтът на Синайския полуостров по предложение на Съвета за сигурност на ООН е бил приключен на 9 юни от страна на Израел, а от страна на Египет – едва на следващия ден.

На Сирийския фронт на 9 юни израелците започват настъпление през Дан Баниас в подножието на планината Хермон. През нощта сирийската отбрана в този район е била разбита. В същото време, на юг от езерото Кинарет е бил организиран допълнителен удар към Голанските възвишения.

Постепенното настъпление на войските е било подсилено от прехвърлянето на подкрепления от Йорданския фронт. На 10 юни израелските сили от различни посоки са се приближили до ключовата цел на настъплението – Кунейтра. До вечерта градът е бил превзет. В 19:30 ч. на същият ден страните се договорят за прекратяване на огъня.

Загуби на противоборстващите страни

По време на Шестдневната война израелската страна отчита следните загуби в жива сила и техника:

• около 800 – 1000 души;
• почти 400 танка от 1093 участващи са били изведени от строя;
• загубите в авиацията възлизат на около 50 самолета.

По данни на арабските страни Израел е претърпял следните загуби: Израел загубва 179 танка, 53 бронетранспортьора, 1062 оръдия, 3166 превозни средства, около 20 000 малки оръжия и 7 000 тона боеприпаси.

Загубите на арабските страни възлизат на:

• Египет – според различни оценки, от 11,5 до 15 хиляди загинали, 20 хиляди ранени, 5,5 хиляди затворници, 330 самолета са загубени, точни данни за наземното оборудване не са налични.
• Йордания – 696 мъртви, 421 ранени, 2 хиляди изчезнали.
•  Сирия – според различни източници 1 – 2,5 хиляди загинали, 5 хиляди ранени и 365 затворници.
• Ирак – 10 загинали и 30 ранени.

Последствия и резултати от войната

В резултат на войната Израел печели и овладява територии, които надвишават своята зона преди войната 3,5 пъти. Полуостров Синай, ивицата Газа, Западният бряг, Източен Йерусалим, Голанските възвишения стават израелски. Като се има предвид тази ситуация, двустранната миграция на арабското и еврейското население се засилва.

Дипломатически Израел не е получил никакви съществени глоби. На 10 юни, след предварително одобрение, България, Унгария, Полша, СССР, Чехословакия и Югославия скъсват дипломатическите си  отношения с Израел.

Специалните сесии на ООН също не са можали да се договорят дали да признаят отнемането на територия като анексия. Опитите да се направят някакви резолюции са били блокирани от арабските страни, които не искат край на войната. Едва на 22 ноември 1967 г. Съветът за сигурност на ООН успява да приеме резолюция, която изисква Израел да изтегли войските от окупираните територии, да прекрати военни действия и претенции.

Заключение

Шестдневната война коренно променя стратегическото положение на Израел. За първи път в историята Израел има налична дълбока защита. На юг възникна буферната зона на Синай. Израел завладява Западния бряг чак до река Йордан. Вражеските сили са били отдалечени от брега, от тясната „талия“ на Израел и от Йерусалим. Тук се появява допълнителен буфер – Западният бряг. На север израелската артилерия и танкове заплашват Дамаск, както преди сирийците заплашват Северна Галилея. Към него момент „козовете – територии“, които преди са се използвали за подготовка на атаката срещу Израел, са в негови ръце.

Ръководството на Израел е вярвало, че ще може да използва тези карти за мирните преговори. Резултатите от войната са плод на упоритата и дългогодишна работа на израелските командири, както и подробното и точно стратегическо планиране на израелския генерален щаб. Сравнително дългият период на чакане – няколко седмици при стресови условия – позволява на израелските въоръжени сили да проведат ефективна мобилизация и да се подготвят за превантивен удар.

В същото време, след блестяща победа, никой не е искал да търси и отстранява недостатъците, открити в израелската армия в тази война. Като цяло победата в Шестдневната война е била толкова ефективна, че израелското командване предпочита да го счита единствено за свое постижение, без да мисли за арабските грешки, липсата на координация на своите войски и неудачното управление на войските на противника.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

1. Бакланов А. Г. Ближневосточное урегулирование – причины стагнации и возможности возобновления мирного процесса. Институт Востоковедения РАН, Москва, 2010.
2. Вигдорчик П., Израиль сражается за пресную воду // http://www.bbc.co.uk/russian.
3. Документальная история арабо-израильского конфликта: хрестоматия / под ред. О. А. Колобова, А. А. Корнилова, А. А. Сергунина. – Н. Новгород: ННГУ, 1991.
4. G. Friedman. The Military Reality of Israel’s Operation in Gaza Sets In // Stratfor // http://www.stratfor.com/geopolitical-diary.
5. Hadar T., Israel’s Post-American future // CATO Institute // http://www.cato.org/publications/commentary/israels-postamerican-future.
6. Hamid S., Prioritizing Democracy: How the Next President Should Re-Orient U.S. Policy in the Middle East. Brookings Institution, 2012. // http://www.brookings.edu/research/papers. Indyk M., Five things President Obama can do to win Israel. Brookings Institution, 2013. // http://www.brookings.edu/research/opinions.
7. Johnson E., Hard Fighting: Israel in Lebanon and Gaza. RAND Corporation, 2011. // http://www.rand.org/pubs/monographs.

Автор: полковник доцент доктор инж. Галин ИВАНОВ е преподавател във Факултет „Национална сигурност и отбрана“ на Военна академия „Г. С. Раковски“, София и е бил хоноруван преподавател в Правно-историческия факултет на Югозападния университет „Неофит Рилски“, Благоевград. Притежава три магистърски степени: една в професионално направление „Военно дело“, магистър по „Икономика“ от УНСС – гр. София и е инженер по Геодезия, фотограметрия и картография. Хабилитиран е в професионално направление „Национална сигурност“. Автор е на множество книги, научни статии и доклади. Офицер от кариерата с доказан практически опит в сферата на военното дело и националната сигурност. Експерт в областта на мениджмънта на сложни организации, сценарийното моделиране и управление на човешките ресурси, обучението, кариерното развитие и административното осигуряване в сектора за национална сигурност. Участва в множество научноизследователски проекти и колективи за разработване на стратегически и доктринални документи в областта на сигурността и отбраната. Член е на съюза на учените в България. Заместник-председател е на Общото събрание на Военна академия „Г. С Раковски“.