Задължително четиво за всеки лидер е глава първа от книгата „Макиавели за модерното лидерство“ на Майкъл Ледийн. В нея със сигурност ще намерите прилики с политическа обстановка в България!
Ако искате да сте лидер, ще трябва да водите битка! Независимо дали по пътя към върха, обзети от стремеж за повече власт; или на върха, обзети от стремеж да задържите и разширите своята власт. Това е – трябва да се борите. А тъй като, както казва Макиавели, човек е по-склонен да приеме злото, отколкото доброто, настоящите и бъдещи лидери са обзети от жажда за кръв.
Жаждата за кръв произтича от амбицията, а човешката амбиция е нещо безгранично – както в индивидуален план, така и по отношение на създадените от хората институции. Борбата за власт започва с опита да изсечем някаква „свободна“ и лично своя зона в камъка на пещерата, която впоследствие ще използваме за разширение на владенията си и за покоряване на околните, първите (хора) са имали грижата да се подсигурят срещу нападение, веднага след което са нападали другите…
На първо място е борбата за оцеляване или за освобождаване от чужда доминация, а след това идва „ борбата от амбиция, която е толкова привлекателна за хората, че независимо от достигнатите висини, те никога не се отказват от нея „…
Наблюдавали сме този процес в много от новите демокрации, появили се след разпадането на Съветската империя. Героичните антикомунисти като Лех Валенса бързо развиха вкус към властта и продължиха битката, но вече не за идеята, а за личното си утвърждаване. След като успя да разбие комунистическата диктатура в Чехословакия, Вацлав Хавел се превърна в международен герой, отчасти защото след кратък период във властта изрази публично желание да се завърне към литературните си занимания и да пише пиеси. Но и до ден днешен той е обитател на президентския дворец?!
+Човешките отношения са обект на постоянни промени – както във възходяща, така и в низходяща посока… Николо Макиавели
Целта е властта, тоест – доминирането над другите. Успелите да се докопат до нея й се наслаждават с пълна сила, изпитвайки това, което Макиавели нарича „сладостта на доминирането“. Властта над другите е наркотик, с който се свиква лесно и който стимулира приемането на все по-големи и по-големи дози. Но това е желание, което никога не може да се удовлетвори напълно; следователно незадоволени остават дори и хората, притежаващи огромна власт. Те я искат цялата, но никога не могат да я имат. А тъй като желанието за повече богатство и власт – капанът на властта – неизменно е по-силно от възможностите ни да ги придобием, стигаме до онова състояние, което Макиавели безцеремонно окачествява като „резултат от хронична незадоволеност„.
Той категорично отрича, че имащите се различават по нещо вродено от нямащите, не вижда в тях никакво превъзхождащо качество. Те със сигурност се държат по различен начин, но това се дължи изцяло на стечението на обстоятелствата: когато работите им вървят, хората се държат нахално и дори арогантно, но когато е обратното, поведението им става сервилно и угодническо.
Той знае, че ако им се даде шанс, нямащите ще се държат точно толкова лошо, колкото и имащите; всичко е въпрос на шанс и късмет, плюс добавка от твърдост, енергия, решителност и упорство (а понякога и мъдрост) от страна на всеки, който се е устремил към повече богатство и власт.
От казаното дотук следва, че стремежът към повече блага е вграден дълбоко в човешката природа. Властта и богатството са тук и ако не ги грабнете вие, това ще направи някой друг.
Илюзията, че когато вашето семейство, родина, бизнес, екип или фирма получат материални придобивки, оттам нататък животът ви ще потече по мед и масло, често има фатални последици. От тази игра отказване няма. Не е възможно за републиката (пък и за всяка друга човешка институция) да остане дълго време в състояние на тихо самодоволство от личната си свобода и благосъстояние, поучава ни с категоричен тон Макиавели.
…Защото дори той да не унижава другите, те ще започнат да го унижават. А от подобно унижение се ражда желанието и нуждата от завоевания. Дори и да няма външни врагове, той ще си намери вътрешни такива — сред собствените си граждани…
Буря
Промяната, най-вече насилствена, е характерната съставна част на човешката история. Макиавели разказва за политически системи, които са в постоянно бурно състояние. В далечната зора на човешката история, когато хората са били малко на брой и разпръснати на отдалечени групи, правителствата са били ненужни. Но на по-късен етап, когато се обособяват по-големи човешки маси, те започват да избират свои водачи – обикновено най-силните и най-смелите измежду тях. В това състояние на рудиментарно управление – примитивната форма на просветения деспотизъм, или „добрият цар“, хората започват да правят разлика между „добрите и честни постъпки и лошите и нечестни такива“.
Той не говори за крайни ценности, а за политика, за отношенията между управник и поданици:
Самият факт, че някой наранява благодетеля поражда омразата им и те започват да мразят неблагодарниците и да уважават онези, които изразяват своята благодарност. Правят го, защото прекрасно знаят, че и самите те могат да станат обект на същите наранявания. И за да предотвратят подобно зло, те започват да коват закони, определяйки наказания за онези, които ги нарушават. Така се ражда понятието за справедливост…
Веднъж приели законите, ние вече не се нуждаем от опеката на най-добрия войн. Но на практика беше по-добре да си имаме начело достоен човек, който се грижи за справедливостта в нашите отношения. Така се ражда първата Добра Държава, чиято доброта се гарантира от законите, а не от качествата на един-единствен лидер. Но и тя не издържа дълго, защото след известно време лидерството става наследствено и съответните му представи бързо се покваряват, отдавайки се на прекомерна „екстравагантност, притворство и прекомерно използване на благата“.
Народът мрази корумпираните си лидери, а те – тръпнещи от страх пред справедливото му възмущение, бързо се превръщат в тирани. Така се ражда Лошата Държава, която, слава Богу, също няма дълъг живот.
Добронамерените личности, „уважавани за своята либералност, великодушие, богатство и способности“, организират заговори срещу тираните и обединяват хората под свое ръководство. След свалянето на поредния тиран, революционните водачи са твърдо решени да не предават властта в ръцете на един човек и за тази цел създават една „добродетелна“ аристокрация, която поема грижата да възстанови старите и добри закони.
Аристократите „подчиняват интересите си на общото благо – както при частните начинания, така и в обществените дела, управляват и зорко следят за спазването на установения ред.“ Още една Добра Държава, която също е обречена на кратък живот.
На власт идват новите аристократи, които „нямат идея колко променлива може да бъде съдбата“, приемат властта като нещо, което им се полага и което ще трае вечно. Те бързо потъват в поквара – точно като наследниците на Добрия цар.
Властта се предава по наследство, алчността и лицемерието стават повсеместно явление, гражданските права се пренебрегват, на върха се изкачва една зла олигархия. С течение на времето народът започва да я мрази, изчаква появата на подходящия лидер и я събаря.
Опарен от развоя на събитията, той вече знае, че Добрия цар лесно се превръща в тиранин, а благородната аристокрация – в корумпирана мафия. По тази причина изгражда нова демокрация с вградени механизми срещу концентриране на властта в ръцете на един индивид, или на ограничена група хора. Това е третият вариант на Добрата държава, който също е постигната от скоропостижна смърт. В рамките на едно поколение демокрацията се изражда в анархия, после се появява поредната силна личност, която въдворява ред. И цикълът се затваря…
Тук му е мястото да добавим, че ако липсваха външните врагове, този цикъл щеше да се повтаря до безкрайност. На практика обаче много малко държави доживяват момента, в който да стартират нов цикъл. По време на някой от моментите на поквара, слабост или хаос се появява силният съсед, който я поставя на колене.
Това е една политическа приказка, в която, като във всички хубави приказки, се съдържат и доста поуки. Макиавели ни напомня, че всички политически системи са крехки и могат да бъдат унищожени както отвътре, така и отвън. Ако се вгледаме в историята на човечеството ще установим, че няма нищо по-обикновено от свалянето на управници, окупирането на чужди държави и избухването на масови въстания. Подобни събития са част от дълбоката същност на политиката, просто защото всяка форма на управление по принцип е несъвършена. Добрите (в лицето на Добрия цар, благородната аристокрация и чистата демокрация) обикновено не живеят дълго, а Лошите (тиранинът и корумпираната олигархия) стават толкова омразни на хората, че рано или късно биват свалени. Анархията пък просто отваря вратите за нова тирания.
Нациите и империите идват и си отиват, подобна е съдбата и на много амбициозни човешки начинания. Отиwat си различни големи компании и на тяхно място се появяват други. Нямаго вече Булгартабак, в небето не лети авиокомпания Балкан, няма го държавното Енерго – имена, превърнали се в символ, които или са отдавна мъртви, или са погълнати от враговете си. Затвориха врати големи и солидни банки, подобна бе съдбата и на търговски марки в световен мащаб. Кралски фамилии като Романови бяха изтребени до последния човек, други – като Савойския принц и престолонаследниците на Гърция, Либия, България, Албания, Иран и Румъния – прекарват живота си в изгнание. Джордж Буш – един от най-популярните президенти в историята на САЩ, изгуби предизборната надпревара с Бил Клинтън – никому неизвестният губернатор на щата Арканзас, местоположението на който е загадка дори за по-голямата част от населението на страната.
Темпото може и да варира в различните моменти, но стабилност има само в гроба. Това обуславя и поведението на мъжът или жената в действие (Макиавели безусловно признава величието на жената) – особено на онези, които ще застанат начело на смели начинания. Те винаги са нащрек, готови за бързи промени в стратегията и тактиката. Или, както казва Емерсън, „глупавото постоянство е присъщо на дребните умове, обожавано е от дребните държавници и слабите философи. Великият дух просто не може да има нищо общо с постоянството“…
В навечерието на битката при Ватерлоо през 1815 г., Херцогът на Уелингтън е запитан от един генерал каква ще бъде стратегията му. Въпросът е зададен напълно добронамерено -просто за да бъдат наясно какво да правят в случай, че херцогът падне в боя с армията на Наполеон. Но Уелингтънският херцог изпаднал в ужас от него. „Ако искате да научите моите планове, първо трябва да ми кажете какво мисли да предприеме Бонапарт“, отвърнал той. Намеренията му били да наблюдава действията на врага и да действа според тях – една гъвкава стратегия, която се покрива изцяло с възгледите на Макиавели за света.
Успешните лидери трябва да са готови за смяна на методите си, не само защото условията са трудни за предвиждане, а и защото дори и в началото да предприемете точно каквото трябва, нещата ще продължават да се променят.
Всеки, който е достатъчно мъдър да вникне във вида и положението на нещата във времето, ще има късмет – казва ни Макиавели в типичния си стил „добра новина/лоша новина“. Мъдрият е този, който командва звездите и те заемат благоприятно за съдбата му положение.
Разбира се, Макиавели не вярва стопроцентово в това твърдение. Прекланящ се пред силата на Съдбата, той знае, че никой не е достатъчно мъдър, за да отгатне напълно нейните ходове във времето. Затова лидерите са изправени пред един абсолютен императив: да са готови за промяна!
МАЙСТОРИТЕ НА ПРОМЯНАТА
На Уолстрийт или Мейнстрийт, в политиката, спорта или бойните действия, успехът често е на страната на човека, който вижда грешката си и бързо се променя; или пък на страната на онзи, който усеща, че времето на печелившата стратегия изтича и я изоставя в момента, в който другите току-що са започнали да я копират. Успешните лидери винаги са „добри треньори“. Поради факта, че първи виждат накъде вървят нещата, те могат да направят съответните изчисления и промени. Колко пъти сме били свидетели на коренен обрат в резултата на футболен или баскетболен мач, след нанесените по време на почивката корекции от страна на треньора? „Корекциите на полувремето“ са близнаци на импровизациите на бойното поле, предприети от Уелингтънския херцог веднага след атаката на Наполеон.
Някои треньори са в състояние да променят стратегията си според качествата на играчите, с които разполагат. Например баскетболният треньор Пат Райли е създал побеждаващи отбори с коренно различни стилове на игра, всеки от които е най-удобен за отделните играчи в тези отбори. Шампионският му състав в Лос Анджелис играе с къси пасове и лична защита, докато „Ню Йорк Никс“ под негово ръководство е състав, който играе бавно и на сигурно, разчитайки на желязна отбрана. По-късно, вече като треньор на „Маями“, Райли доказва, че може да печели и с посредствени играчи. До този момент те са напълно демобилизирани и уплашени, тъй като двете звезди на отбора са извън сметките поради контузии. Като използва различни методи при различни обстоятелства и адаптирайки се по отношение на постоянно променящите се предизвикателства, Райли съумява да нагоди своя начин на работа към външните, независещи от него условия. Това е рядко явление, но още по-рядко се среща лидер, който е в състояние да сменя кариерата си, без да губи дори капка от своя талант. Такива хора се броят на пръсти.
Джордж Вашингтон отначало е политическа фигура, после става военен лидер, а накрая – велик президент. Шарл дьо Гол и Дуайт Айзенхауер – и двамата изтъкнати военачалници, също се превръщат в изключително силни президенти. Наполеон е военен гений, но неговият принос в политиката и законодателството (чрез известния „Кодекс на Наполеон“) далеч надхвърля славата му на бойното поле. Колин Пауъл също е добър военачалник, който се превръща във влиятелна политическа фигура и може би ще се кандидатира за президент. Малцина са като хората, описани дотук, те са истинските избраници. Успехите им доказват колко малко са всъщност онези от нас, които имат разностранен талант и успяват в различни начинания. Именно те са индивидите, известни с наименованието „Ренесансови личности“.
Шефът на Мйкрософт Бил Гейтс покрива най-добре от съвременното поколение бизнес лидери понятието гъвкавост, за която пише Макиавели. Гейтс записва право и има намерението да стане адвокат, но през 1975 г. напуска Харвард. Причина за това е близкият му приятел и математически гений Пол Алън, който го убеждава, че новият процесор 8080 на „Интел“ ще направи възможно създаването на домашен компютър. За разлика от ранните си конкуренти, които насочват усилията си в разработката на строго определени продукти или системи, Гейтс и Алън решават да предложат фирмата си изцяло в услуга на клиентите – колкото повече от тях задоволят, толкова по-добре. Всяка фаза от еволюцията на се гради върху работата на други хора. В компанията се хвърлят огромни усилия за приспособяване на собствената продукция към най-новите и най-комплицирани хардуерни и софтуерни постижения. Гейтс и Алън са създатели на програмния език Вамс за първия наистина популярен микрокомпютър. Този език се предлага в толкова версии, колкото са отделните микропроцесори и операционни системи. Гейтс иска неговият език да се използва във всички компютри, независимо какво представляват и къде действат те. Още от самото начало продукцията на Майкрософт започва да се предлага в САЩ, Европа и Япония. Тази стратегия изисква значителна гъвкавост, тъй като Гейтс ще трябва да се адаптира бързо към промените на три коренно различни пазара, където господстват три крайно различни култури.
Гейтс е страхотен макиавелианец, защото се заема да гради промяната и гъвкавостта още със създаването на компанията защото, макар и да води жестоки битки за господство на пазара, той никога не се опитва да овладее посоките на неговото развитие.
Винаги се стреми да отгатне кои са тези посоки, а след това хвърля усилията си за установяване на контрол върху следващата фаза. В повечето случаи обаче лидерите отказват да следват промените, главно по две причини: първо, ние не можем да променим характерите си (затова именно сме обречени, ако не сме настроени за условията на промяната). Парадоксално или не, втората причина произтича от характера на преуспяващите хора. Постигнали някакъв успех в миналото, те са дълбоко убедени, че същите методи ще ги задържат на върха и днес. Именно това е причина за променливите успехи в живота на човека, напомня Макиавели. – Времената се променят, но той – не. И не само човекът, защото цели империи са се сгромолясвали по абсолютно същата причина.
Има дори такива области на конкурентната дейност – например бизнесът с недвижими имоти, при които неспособността за промяна и провалът на лидера изглеждат почти неразделна част от бизнеса. Цените на недвижимите имоти се колебаят според инфлацията и всеки, който възприеме методите на Макиавели и изучава внимателно историята на инвестициите в недвижими имоти бързо ще открие, че периодите на инфлация винаги са следвани от периоди на дефлация.
Инвеститорите, които не успеят да се застраховат срещу бъдещи понижения в стойностите, ще понесат тежки загуби. Това се повтаря от дълго време насам, казват го анализатори и практикуващи бизнесмени, но въпреки това големите играчи в бизнеса с недвижими имоти продължават да попадат в капана на очакваната, но Бог знае защо отказала да се появи дефлация. Към подобно поведение ги тласкат и данъчните закони, които почти навсякъде отхапват голяма част от печалбата. Нежеланието да плащат данъци ги кара да реинвестират печалбата си.
По този начин типичната империя за недвижими имоти работи на високи обороти, печалбата бързо се влага обратно в нови, още по-големи инвестиции, а това прави още по-трудно навременното затваряне на сделките и приключване на финансовите ангажименти.
Имигранти в Канада в средата на петдесетте, членовете на фамилията Райхман започват бизнес с търговия, предимно внос на стоки от Европа, а печалбата си инвестират в покупката на терени, главно в Торонто и околностите му. Тези инвестиции са отлични и фирмата им се разраства бързо, за да стане водеща на канадския пазар за недвижими имоти. В края на 70-те тя излиза на международния пазар и печели добри позиции в САЩ и Англия. Само десетилетие по-късно е огромна империя в недвижимите имоти, която е най-големият собственик на терени в Манхатън, а в Лондон стартира проект за няколко милиарда долара. Именно този грандиозен проект се оказва ковчегът на Райхман. За финансирането му фирмата тегли огромни кредити, ипотекирайки по номинал останалата си собственост, залагайки на карта огромния си авторитет на безпогрешен инвеститор.
Ако цената на парите беше останала сравнително постоянна, или – още по-добре, беше спаднала, фамилията Райхман със сигурност щеше да успее. Но пазарът реагира другояче – лихвите тръгнаха нагоре, взривени от неочакваното рухване на Берлинската стена и бързото обединение на Германия. Западните части на страната, принудени да поемат огромните разходи по интеграцията на ГДР и както винаги разтревожени от вероятността за инфлационен скок, рязко вдигнаха лихвите по кредитите в германски марки. Това моментално се отрази на останалите валути и Райхман изведнъж се оказаха в невъзможност да посрещат вноските по своите огромни финансови задължения. Само за една нощ една от най-стабилните финансови империи на света се превърна в най-големия провал в историята на бизнеса. Райхман не успяха да предвидят подобен ход на събитията, не успяха да се адаптират достатъчно бързо към промените.
И най-великите лидери могат да станат жертва на резките промени. По време на Втората световна война Уинстън Чърчил е полубог, но веднага след разгрома на нацистите губи изборите и е принуден да излезе от политиката. По същия начин бе преценено, че Джордж Буш е неподходящ за справяне с проблемите на Америка след Войната в залива. Отчасти тези явления се дължат и на вродената човешка неблагодарност – тема, на която Макиавели е посветил следните редове:
+Често става така, че когато човек служи всеотдайно, за награда получава нещастен живот и насилствена смърт. Следователно, имайки предвид безсмъртието на неблагодарността, трябва да бягаме от кралска служба и държавни почести – най-сигурното средство да плачем над това, за което сме мечтали – при това веднага след като сме го получили…
Но в повечето случаи основна причина за сълзите е неспособността на лидера да се адаптира към бурята, олицетворяваща човешките отношения.
Войната и останалите нормални неща
Ние, хората на XX век, никога не можем да забравим, че сме живели през периода на най-революционните промени в човешката история. Въпросният век започва с падането на Австро-унгарската и Отоманската империи и завършва с краха на Съветската. В промеждутъка – ей така, за разкош, наблюдаваме края на колониализма и разгрома на фашизма.
Само през последната четвърт на XX век са свалени толкова много тирани по света, че никой не е в състояние да запомни имената им. (Можете ли да назовете по име последните комунистически диктатори на Източна Германия и Унгария?) Съединените щати спечелиха три световни войни, като може би най-важната от тях е смайващата и практически безкръвна победа над Съветската империя, отбелязала краят на Студената война. Въпреки това огромното мнозинство американски граждани продължават да са убедени, че мирът е нормалното състояние на човечеството и изпитват постоянно учудване (а понякога и раздразнение) от упорито възникващите огнища на война или други ограничени форми на насилие – агресии, революции, политически убийства, бунтове и др.
Май трябва да приемем другото мнение – че този кървав и неспокоен век убедително доказва обратното: мирът не е нормалното човешко състояние и е най-добре да сме готови за следващата война, просто за да можем да я спечелим с минимални загуби. Но ние не правим нищо подобно! Всеки път, когато става въпрос за драстично съкращаване на въоръжените сили, ние приемаме, че „момчетата са се върнали у дома“ и с това напълно се изчерпва общественият интерес към външната политика на правителството. Неволно приемаме, че сега вече, най-накрая! – мирът е установен и той ще трае завинаги. Тъкмо в тази обществена нагласа намират почва семената на следващата катастрофа и това става още преди да е изстинал трупът на победения враг.
Мирът не е нормалното състояние на човечеството. Основните елементи на човешката история съдържат в себе си или война, или подготовка за война. Столетия като деветнадесетото – когато Европа преживява рядък период на умиротворение между края на Наполеоновите войни и началото на Първата световна -се срещат изключително рядко. Лайтмотивът на човешката история си остават кървавите конфликти. Всеки лидер, който не вярва в това, ще се провали, или поне ще се изложи на риска от провал.
Конфликтът не е последица от рационалното преследване на лични интереси – независимо дали става въпрос за държавата или отделния индивид; той се съдържа в дълбоката същност на човешката природа. Той не е отклонение, не се дължи на неразбиране. Той е неделима част от нашата същност; от това, което сме. Конфликтът е съставна част на всички човешки дейности -във вътрешен и международен план, в науката и спорта, в бизнеса и религиозните начинания.
Онези, които ни предизвикват – независимо дали са нови екипи или японски фирми, които произвеждат по-здрави и по-евтини автомобили, не могат да бъдат очаровани със сладки приказки и винаги ще търсят начин да вземат надмощие над нас. Ако искате да бъдете лидер, трябва да направите един прост избор: или ще доминирате, или ще се оставите да бъдете доминиран.
Веднъж изяснили този въпрос, всички благородни усилия да „образоваме“ хората по посока решаване на проблемите с мирни средства и сключване на съюзи и споразумения за обявяване на войната извън закона, не само са обречени на провал, но и ще влошат състоянието на нещата. Или, както сочи Доналд Кейгън в известното си проучване „За произхода на войната и запазването на мира“, „добрата воля, всеобщото и пълно разоръжаване, избягването на военни съюзи, публичното заклеймяване на причинените от войната нещастия от… страните, които се борят за мир, на практика не могат да постигнат нищо…“
Внимавайте с хора, които предлагат да се готвим само за мир, просто защото са убедени, че войната принадлежи на миналото. Те са далеч по-опасни от другите – онези, които разбират човешката природа и съответно се готвят за война…
Преди време в Деня на Независимостта, медийният магнат Тед Търнър призова за национален референдум по въпроса за смяна на „Обсипаният със звезди флаг“ с „по-малко военизиран“ национален химн. Търнър, който получи годишната награда „Либърти“ на Филаделфия за основаването на корпорацията СКМ, поиска за национален химн да бъде избрана песента „Красивата Америка“, защото в днешно време светът вече бил освободен от въоръжени конфликти.
„Промяната е нужна, тъй като „Обсипаният със звезди флаг“ си е чиста проба бойна песен – заяви Търнър по време на официалната церемония. – Но в момента цялото Западно полукълбо живее в мир, такова е положението и в останалата част на света. Трябва да се променяме заедно с времето, защото братските отношения са много по-важни от въоръжените сили. А в „Красива Америка“ се пее именно за това.“…
Човек като Тед Търнър би трябвало да е наясно с истинското състояние на нещата – ако не за друго, то поне заради факта, че целият му живот е бил низ от безмилостни битки – при построяването на състезателни яхти, сформирането на изключително професионални спортни тимове, при изграждането на най-популярната новинарска медия в света. Ако някой му беше казал „Не създавай СКМ, защото медиите живеят в мир помежду си“, той положително би го взел за луд. Но нациите са не по-малко агресивни от предприемачите.
Онези, които искат мир на всяка цена и не вземат необходимите мерки срещу евентуалната опасност от нападение, рискуват да изпаднат в положение, което според Макиавели е още по-ужасно от боя: да бъдат покорени и управлявани от врага. Ако не се биете, вие сте обречени да се подчинявате на победителите. По-добре е да сте победители, тъй като това ви дава възможност да подчинявате другите на себе си – нещо, което означава, че поне за малко сте намалили броя на враговете, които трябва да държите под око.
Военният историк Флавий Вегетий Ренатус е проумял това още през IV век: „Онзи, който иска мир, трябва да е готов за война“. Кейгън му отвръща като ехо:
„Най-добро, макар и не съвършено, е положението, при което желаещата мир държава има на своя страна както по-силната армия, така и решимостта и отговорността да я използва, за да наложи волята си.“
Ето защо един от най-изтъкнатите макиавелианци на нашето време Винсънт Ломбарди – легендарният треньор е прав, като казва: „Победата не е най-важното нещо на света, тя е единственото!“ Ако сме поробени, това вероятно се дължи на собствените ни грешки. Уилям Шекспир, който отлично е познавал своя „личен Макиавели“, го е казал в стихове: „Грешката, драги ми Бруте, не е в звездите, а в самите нас, защото сме роднини…“
Онези, които имат желание да се поучат от Макиавели, никога не допускат подобна грешка. В писмо до сестра си през 1938 г. – годината, в която Невил Чембърлейн се опитва да умилостиви Хитлер и предава Дахик на армиите на Третия Райх, младият Франсоа Митеран дефинира мотото на своя живот: „Всичко се свежда до едно: да победиш, или да загубиш. А тъй като нещата никога не остават в покой, липсата на движение означава да започнеш да губиш!“
Разбира се, никой не казва, че ще е лесно. „Господи, колко е трудно да победиш!“, възкликва Митеран. – Изисква се много работа и огромно търпение! Нищо не трябва да бъде пропуснато, дори и най-незначителното събитие. Не се безпокойте, заслужава си. Победителите получават цялото удоволствие, обират цялата слава. Онези, които твърдят, че по-важно е качеството на играта, просто не разбират за какво става въпрос. Вас ще ви аплодират независимо от това, как сте играли. Но… ако победите.
Телевизионните повторения доказват по безспорен начин, че Майкъл Джордън често е толериран от съдиите, но това изобщо не намалява славата му и не охлажда страстната любов на феновете към него. Джордън получава специално уважение, защото е велик лидер. Той печели славата си след невероятна поредица от шампионски титли, единствена по рода си в историята на баскетбола. Кинозвездите рядко водят примерен живот, но тяхната красота, елегантност (Макиавели би ги окачествил като „величие“) и тяхното впечатляващо богатство, ги превръщат в герои.
Това са само малка част от примерите за огромната популярност на победителите. Най-нашумелите и най-важните сред тях са, разбира се, политическите лидери, а каймакът обират най-масовите убийци в историята на човечеството въобще: Хитлер, Сталин и Мао. Цяла Германия обожава Хитлер, а до първата загубена битка на фронта съпротива срещу нацизма практически няма. Когато умира Сталин, милиони обикновени руснаци, нямащи нищо общо с политиката, стоят на опашка пред Кремъл в продължение на часове, за да се поклонят пред ковчега му. Проливат се реки от сълзи, хорът на воплите е оглушителен. Няма значение фактът, че по заповед на Сталин са избити милиони невинни хора. Подобни са сцените и при смъртта на Мао, чиято жестокост със сигурност надминава тази на Сталин и по време на Културната революция (едва преди някакви си тридесетина години) води дори до канибализъм.
Би било лесно да окачествим този изблик на емоции като изкуствен, тъй като хората са се страхували да не бъдат обвинени в недостатъчно дълбока скръб по изгубения велик лидер. Но фактите говорят друго – разказите на хора, които действително са се бунтували срещу комунистическата тирания недвусмислено свидетелстват, че тази скръб е била съвсем автентична – също като преклонението на милионите пред всемогъщите тирани по време на тяхното дългогодишно величие. Такъв антикомунист е Александър Зиновиев, който пише, че сталиновите инструменти за терор – т. нар. „органи на държавната сигурност“, по-известни със съкращението КГБ, са се радвали на безрезервната подкрепа на народа, при това не поради страх от репресии (обикновените хора рядко са били обект на пряк терор, а в лицето на „органите“ са виждали по-скоро опора и сигурност във всекидневния си живот). „Напротив, „органите“ са били почитани като инструменти на висшата справедливост, т. е. – изпълнители на волята на Сталин.“
След всичко казано дотук може би ще ви обземат подозренията, че Макиавели прилича на филмовата версия на генерал Джордж Патън – човек, който не само обича войната, но и я третира като източник на дълбоко вдъхновение. Нищо подобно. Той е създател на милиции от различен тип, участвал е във войната, организирал е както победни, така и изгубени кампании. Макиавели не е кабинетен генерал, той знае колко ужасна е войната. Но знае и друго: изцяло задоволително измъкване от битката няма. С това изцяло ще се съгласи и Джон Кийгън, военен кореспондент „Когато реших да пиша в тази област, вярвах, че ако светът научи истината за войната, бъдещите поколения ще се въздържат да прибягват до нея. Но опитът ме опроверга. Разказите не водят до въздържание, нито пък познанието до помъдряване. Винаги ще има хора, готови да водят война.“
„ Човек не може да премахне войната, нито пък е в състояние да избегне ужасната й прегръдка – казва на бъдещите лидери Макиавели. – Той момее само да я отлага, но това винаги е в полза на другите. “ След като рано или късно ще се стигне до война, най-добре е да я водим при максимално изгодни условия за НАС. В началото на 80-те Израел откри, че Ирак разработва ядрено оръжие. Вместо да отложи конфликта с Ирак до момента, в който Садам Хюсеин реши да нападне Израел с атомни бомби, правителството на тази страна нанесе превантивен удар и разруши
Ходът на събитията в човешката история иракския реактор, разположен в Озирис. Нападението на японската авиация срещу Пърл Харбър през 1941 г. е продиктувано от същата макиавелианска логика. Японците са наясно, че рано или късно ще трябва да влязат във война с Америка и затова предпочитат да нападнат, когато са силни, а ние – слаби. Никой не повярва на нашите декларации за неутралитет, а дори и да им бяха повярвали, полза от тях нямаше да има.
Ако нашите лидери бяха обърнали повече внимание на Макиавели, те може би щяха да избегнат нещастието в Пърл Харбър. Защото Макиавели предупреждава лаконично, но ясно, че ако на територията на съседите се води война, много по-опасно е да обявиш неутралитет, отколкото да вземеш страна. Ако останете настрана, ще получите омразата на победените и презрението на победителите. Ще ви третират като „безполезен съюзник и безопасен враг“ – нещо, което със сигурност ще ви превърне в обект на скорошно нападение. Вдъхновени от мечтата си за световна доминация, японците са безмилостни. Такива ще бъдат и вашите врагове.
Многобройни примери от детството на Макиавели във Флоренция подкрепят убеждението му, че добрите лидери трябва да бъдат винаги готови за следващата атака срещу тях. Когато е едва деветгодишен, в града-държава има опит за преврат. Фамилията-притежател на могъщи търговски банки Паци иска да свали от власт фамилията Медичи. Заговорът е организиран много добре и е пазен в тайна до последния момент. Фамилията Паци има подкрепата не на кой да е, а на самия папа, както и на архиепископа на Флоренция, който взема активно участие в приготовленията. Замисълът е да бъде убит Лоренцо Де Медичи – принцът-философ, останал в историята с прозвището „Великолепния“, по време на църковна литургия заедно с брат му. След това трябвало да се обяви новото правителство, а верни на Паци военни части да заемат ключовите държавни сгради. При нападението е убит братът на Лоренцо, но самият той оцелява. После, благодарение на личната му храброст и твърдостта на флорентинските държавни ръководители, народът се обединява зад Медичите срещу Паци.
Възмездието което се стовагдва, върху главите на нещастните заговорници, збладава наистина библейска жестокост. Архиепископът е обесен със собственото му расо и увисва от един прозорец на правителствения дворец (запазена е една скица на Леонардо, която документира този акт). Много членове на фамилията Паци са убити направо на улицата, някои от тях са буквално разкъсани на парчета. Гоненията срещу тях продължават няколко седмици. Онези, които имат нещастието да бъдат заловени, са подложени на невъобразими изтезания, включително изгаряне на клада, но бавно – от краката нагоре. При всяка екзекуция Боти-чели рисува по една нова фреска на стените на двореца Баргело, за да ознаменува събитието. Лоренцо пък добавял по някоя строфа поезия, описвайки моралните недостатъци на нещастника и деянията, довели до смъртта му. Но дори и това се оказало недостатъчно за удовлетворяването на желанието за мъст; тялото на ръководителя на заговора било изкопано от гроба и изгорено, а пепелта му била пръсната над река Арно. Това било сторено, за да не се замърсява земята на Флоренция с плътта на злодея.
Медичите се заели със задачата да ликвидират всякакви свидетелства за съществуването на фамилията Паци. Имената им били изтрити от фасадите на дворците, които обитавали, извадени от списъците на достойните граждани – в миналото и настоящето, картини и фрески с техните образи били унищожавани или замазвани. Но ако Медичите са били по-добре подготвени, те със сигурност щяха да ударят първи. Все пак, превърнали се в обект на нападение, те съумяват да се обединят и да отвърнат на удара с поразяваща сила. В крайна сметка това им осигурява и победата.
ПОДГОТОВКА ЗА БОЙ
И така, нещата не опират само до готовност за промяна, сякаш промяната е нещо, което „просто се случва“ (макар че, когато се намеси и късметът, става именно така). Лидерите трябва постоянно да бъдат в готовност за война, бойците им – подготвени, оръжията – заредени. Следователно няма нищо случайно във факта, че успешните бизнес лидери са „капитани в бранша“ и че спортът е пълен с военни термини и метафори – от големите шлемове в бейзбола, бриджа и тениса, през „окопите и бомбите“ на американския футбол, до всемогъщата „внезапна смърт“ във футбола и хокея. Да не говорим, че играчите в баскетбола се делят на гардове и нападатели. В
сички хора, които имат някакво участие в тези силно конкурентни начинания знаят отлично, че трябва да са готови за бой, тъй като със сигурност ще бъдат нападнати. Всеки бизнесмен или спортен шеф, който позволи да бъде изненадан от конкуренцията, скоро трябва да си търси нова работа, а акционерите и феновете ще празнуват напускането му. Парадоксално обаче (Макиавели често предлага парадокси, при това когато най-малко ги очакваме), именно военните и политическите лидери се чувстват най-неудобно със своите армии и с употребата на сила, дори и когато обстоятелствата са наистина отчайващи.
В Америка неохотата за използване на военна сила е тясно свързана с „виетнамския синдром„, а решението за нейното използване само в краен случай е взето от хора, които са участвали в катастрофалната война в Югоизточна Азия. Изгубило политическата подкрепа у дома и принудено да напусне бойното поле и да се прибере в Америка, поколението военни лидери, достигнало най-високите възможни постове във въоръжените сили в края на 70-те и началото на 80-те, взема твърдото решение никога вече да не рискува живота на американските войници в бойни действия, освен ако за това не са получили силна домашна подкрепа. Това типично американско отношение отначало е известно като „Доктрината Уайнбъргър“, тъй като именно министърът на отбраната Каспър Уайнбъргър го представя в една от своите речи през ноември 1984 г.
По-същественото в тази доктрина гласи: „Преди въоръжените сили на САЩ да се ангажират с преки бойни действия в чужбина, ние трябва да имаме гаранции за пълната подкрепа на американския народ и избраните от него представители в Конгреса. Ние не можем да водим битка с Конгреса у дома и едновременно с това да искаме победи от армията ни навън, или – както в случая с Виетнам — да молим армията да не побеждава, а просто да присъства там…“
Това предпазливо поведение се възприема по-късно и от генерал Колин Пауъл, който добавя към него и изискването за ясно дефинирана „стратегия на оттегляне„, и на практика е прието от всички военни и цивилни ръководители в администрациите на Буш и Клинтън.
Макиавели отхвърля презумпцията, че първоначалните очаквания ще се сбъднат, просто защото първото правило за хода на човешките отношения е промяната. Нещата няма да се развият така, както очаквате. Стив Джобс е убеден, че новите му продукти, наречени „Мак“ и „Лайза“, ще бъдат приети от пазара с възторга, с който преди това е посрещнат „Ейпъл“, и по тази причина отказва да промени игровата си стратегия, въпреки очевидните промени в света. Загубата не само е пагубна за компанията във финансово отношение, но доверието в него рязко намалява и той вече не е в състояние да върне някога преуспяващата компания „Епъл“ на върха на компютърния бизнес.
Уайнбъргър и Пауъл знаят, че събитията на бойното поле ще претърпят промяна, но приемат, че веднъж получили подкрепа и одобрение, това важи за цялата мисия и (ако загубите не са прекалено тежки), войниците ще бъдат посрещнати с овации у дома. Макиавели обявява подобно отношение за безсмислица, тъй като подкрепата и одобрението се дават само на победителя. Народът ще презира разгромения лидер, независимо с колко голям ентусиазъм го е изпратил в боя. В началото на филма „Патън“ генералът изрича магическите макиавелиански слова: „Американският народ мрази победените“. Ако победиш, ти си герой; ако загубиш си нещастник. Консенсусът в началото на операцията няма да ви свърши по-добра работа днес, отколкото някога във
Виетнам – тогава войната също се радваше на солидна първоначална подкрепа, която продължи достатъчно дълго във времето. Общественото мнение се обърна срещу войната, едва когато стана ясно, че ние няма да я спечелим.
Привържениците на доктрината Уайнбъргър/Пауъл направиха опит да заобиколят тези възражения, като свалиха от дневния ред концепцията за победата, справка: двата „рунда“ с иракския диктатор Садам Хюсеин. Първият от тях беше Войната в залива, която един коментатор елегантно нарече „накъсана победа“. (14). Администрацията на Буш, включително и самият Пауъл, изненадващо изтеглиха войските си, точно когато предстоеше окончателният разгром на Републиканската гвардия – най-елитната бойна част на Садам, след което със сигурност падаше и режима. Това стана не защото ние не искахме да разкараме диктатора от пътя си; но Буш започна да мърмори, че ще бъде чудесно, ако кюрдите или шиите вдигнат въстание и освободят света от касапина в Багдад. Но когато тези хора, очевидно приели сериозно думите на президента, наистина се вдигнаха на бунт, те не получиха никаква военна подкрепа от Америка. В резултат бяха смазани, а ние и някои наши съюзници, в опит да успокоим гузната си съвест, създадохме т. нар. Зона за сигурност в северен Ирак, за да приютим прогонените от родните им места кюрди и шиити, след което се заехме да им пускаме с парашути храна и топли дрехи, тъй като зимата настъпваше.
Оттогава насам привържениците на Буш/Пауъл непрекъснато се опитват да убедят света, че ние всъщност спечелихме една страхотна победа, че сме били прави да подарим живота на Републиканската гвардия и че свалянето на Садам Хюсеин фактически би било груба грешка от наша страна, тъй като сме щели да затънем в ново блато, подобно на виетнамското. Но истината не можеше да бъде скрита: Садам оцеля заедно с целия си репресивен апарат и това му позволи да изколи политическите си врагове. А всеки бъдещ противник на Съединените щати получи окуражаващ урок: американците няма да стигнат докрай, няма да се бият до окончателната победа, няма да ни покорят! Дори да загубим една битка, ние ще оцелеем, за да спечелим втората!
А когато дойде денят за втората война със Садам, президентът Бил Клинтън направи така, че победата още повече се отдалечи. През лятото на 1996 г. Садам отхвърли Зоната за сигурност на север, изпращайки стотици танкове срещу кюрдите и шиите, които по това време бяха успели да организират известен брой въоръжени групи за съпротива. Ние бяхме напълно наясно с подготовката на Садам за тази операция и бяхме дали обещание на противниците му (които през цялото време подкрепяхме с половин уста), че планираната агресия ще срещне бърза и решителна съпротива.
Наблюдавахме как Садам подрежда бронираните си колони, в които влизаха буквално всички годни за движение танкове на Ирак – някъде над триста машини. Наблюдавахме го как бавно се придвижва на север и го засипвахме с последни предупреждения. Разполагахме с достатъчно време, за да изпратим изтребители от базите си в Турция, или от самолетоносачите в Залива. В откритата пустиня, без заплаха от лошо време или пресечен терен, иракските танкове щяха да са лесни мишени за нашите изтреби-тели-бомбардировачи. Ако бяхме атакували тази танкова колона, ударът върху Садам щеше да е наистина унищожителен, щеше да повдигне морала на неговите противници, щеше да изпрати ясен сигнал за всички в региона, че САЩ твърдо защищават своите приятели и своите интереси. Вместо това Бил Клинтън обяви пред външнополитическия си екип, че основният му приоритет е да няма никакви жертви от американска страна – да няма чували с трупове, изпратени до ридаещи роднини, да няма свалени над вражеска територия самолети, да няма заложници, теглени с въже от военни джипове… Тоест – никакъв риск, което означаваше и никакво действие. Изстреляните впоследствие ракети „Круз“ по радарни и противосамолетни установки в южен Ирак подчертаха още веднъж загрижеността на президента да няма жертви от американска страна, но едновременно с това имаха и твърде унищожителни последици: загинаха борци за свобода вместо щурмоваците на Садам, самият диктатор излезе много по-силен от кризата, а ние – много по-слаби. В крайна сметка военно-транспорт-ните самолети на САЩ превозиха над 2000 шофьори, секретарки, санитари и миячи на бутилки от кюрдски и шиитски произход, плюс семействата им – всички до един членове на антииракската съпротива – до безопасните брегове на остров Гуам…
След около две години Садам отново предизвиква САЩ, като гони американските оръжейни инспектори от Ирак. Клинтън пак се колебае и отлага. В крайна сметка изпраща войски в Залива, заплашва с крути мерки, но не прави нищо друго, освен под натиска на генералния секретар на ООН Кофи Анан да подпише едно абсолютно неефективно споразумение, даващо възможност на Садам да премести оръжията за масово унищожение от местата, които искат да проверят американците.
Накрая, през декември 1998 г., Клинтън заповядва тридневни бомбардировки, просто защото Садам отново нарушава споразумението. Вече на всички е ясно, че Клинтън няма сериозна стратегия за решаване на проблема Ирак.
В своите „Разговори“ Макиавели дава кратка и ясна характеристика на този вид поведение: „Когато тези невръстни принцове или женствени републики изпращат генерал на бойното поле, най-мъдрият им съвет е да не рискува в боя и в никакъв случай да не предприема мащабни действия. “ (15)
Скоро ще се върнем отново на прилагателните „невръстен“ и „женствен“; въпросът тук е, че добрият лидер осъзнава неизбежността на конфликта и взема всички мерки да бъде готов за бой и победа. Лидерите, които обясняват на своите войници, че най-важното е да не се наранят, просто са обречени. Народите, които жертват победата в името на безопасността, свършват победени и унизени. Можете ли да си представите, че Винс Ломбарди ще изпрати своят шампионски отбор на терена с инструкцията „Гледайте да не се контузите“?
И още по-лошо – когато се сблъскате с лидер, който действа по този начин, вие вече знаете, че той допуска и други сериозни грешки, защото правилното използване на сила е ключова съставна част на добрата организация. Разбира се, в даден момент Макиавели отива твърде далеч, заявявайки, че „В основата на държавата лежи добрата военна организация…. Без такава организация не може да има нито добри закони, нито нещо друго добро. “ Той говори не само за армиите, но и за всички лидери – от корпоративните шефове до униформените мъже и жени, осигуряващи вътрешната сигурност чрез охрана на институциите и лидерите и преследване на престъпниците. Нашите институции не са заплашени само отвън; ние трябва да сме готови и за сблъсък със злото, което е сред самите нас, при това толкова енергично, колкото с всеки външен враг. А това, както споделя Митеран със сестра си, означава много, много работа.
Макиавели също говори за безкористността на всички хора, които служат на обществените интереси. Той е разтревожен, когато вижда как лидерите слагат личните си желания пред целите и задачите на институциите, които управляват. Добрият войн е готов да жертва живота си за победата, а добрият лидер трябва да е готов да жертва личните си амбиции в името на успеха на институцията, която командва.
- Първата стъпка към постигането на победата е да направи трезва оценка на действителността, да приеме същността на човешката природа и да действа енергично за постигане доминиращо положение над околните, а не да се остави да бъде подчинен.
- Втората стъпка е акт на унижение: да признае, че на света има сили, които са извън нашия контрол. Понякога става така, че можем да постигнем безславна победа, както и да загубим с гордо вдигната глава. Понякога става така, че Фортуна разбива и най-старателно изготвените планове, унищожава и най-великите лидери.
Източник:
1. Ледийн, М. Макиавели за модерния лидер. Издателство „Класика и стил“ София 2003