Как да управляваме според Макиавели?

Всяка държава и всяка организация, дори най-свободните и най-демократичните, се нуждаят от силни лидери, защото само такива лидери могат да овладеят разрушителните импулси, които ръководят човешкото поведение и да принудят хората да работят за общото благо. Ние не трябва да бъдем оставяни на собствените си унищожителни наклонности, а напротив – трябва да бъдем принуждавани да вършим правилните неща. Хората работят добре само по принуда, но когато са изправени пред разнообра­зен избор, те стават небрежни, всичко веднага се обърква и затъва в хаос.

+Знаем, че основното задължение на всеки принц е да се пази от омразата и презрението… Успее ли в това начинание, всичко е наред!

Обичайният макиавелиански парадокс: задълженията – или необходимостта, както ги определя той – правят хората благород­ни и им позволяват да съхранят свободата си. В същото време разнообразният избор е опасен, води до хаос, хората стават безпомощни пред враговете си. Генералите, бизнесмените и спорт­ните треньори прекрасно го знаят, но политиците и журналисти­те са склони да го забравят.

Те се увличат по идеята за абсолютна свобода, забравяйки, че тази свобода поражда анархия, ако не е ограничена от добре оформеното чувство за отговорност, което произтича от добрите закони и добрата религия. Най-голяма степен на кураж демонстрират не носителите на „свободния дух“, а дисциплинираните бойци, които умеят да потискат страховете си и да рискуват живота си за общото благо. Или, както казва генерал Джордж Патън – един от най-великите американски воена­чалници по време на Втората световна война: „Всички хора притежават едно вътрешно чувство за съпротива срещу подчинението. Дисциплината отстранява та­зи съпротива, а с помощта на постоянното повторение превръща подчинението в нещо обичайно и подсъзнателно… Няма нормален човек, който да не изпитва страх в боя, но дисциплината е тази, която създава у всеки от нас куражът, който в комбинация с мъжеството, ни води към победата…

Дисциплината е нужна и за овладяване на масовата истерия. Народът е обект на непрекъсната манипулация от разни демагози, гласът на разума лесно се заглушава от колективния гняв или страсти – дори и тогава, когато е заплашено самото оцеляване на нацията. Дори днешните европейци и канадци, които би трябвало да знаят, че етническият национализъм често води до катастрофа, са раздирани от сепаратистки движения начело с харизматични фигури. От баските в Испания, валонците в Белгия, сърбите, хърватите и босненците, през канадските „квебекианци“, италиан­ците от Севера и северните ирландци до съвременните джихадисти от Ислямска държава огромни маси хора се подчиняват на реваншистки крясъци за престъпления, извършени преди векове, които в повечето случаи са плод на въображение­то.

Съвременният тероризъм е най-убедителния пример за този вид деструктивна истерия, за който говори Макиавели. Увлека­телната история на мюсюлманските герои  от Ислямска държава илюстрира по най-добрия начин феномена, за който говори Ма­киавели в една глава от „Разговори“, носеща заглавието „Хората често търсят собственото си унищожение“.

Ето как съвремен­ният историк М. Нанс описва терористите от Ислямска държава : Те се мислят за герой  освободители, като цяло не се ангажират с безконтролни убийства, често плачат, когато убиват (но убиват!). Те са истински идеалисти… В началото имат определени успехи и доказват, че гражданското правителство може да бъде свалено съвсем лесно. Акциите им са на първите страници на световния печат. Но след един окончателен анализ на дейността им става ясно, че те се борят за налагане на Исляма в една страна през която преминават всички тръбопроводи на нефт и газ за Европа и която можеше да бъде доста богата ако не бяха войните. Поради тази причина тяхната кампания води до установяването на крайно радикална военна диктатура, унищожаване на мюсюлманските ценности и ликвидиране на собствените им идеали.  За налагането на демокрацията в Ирак и Сирия ще са нужни десетки години.

Джихадистите от Ислямска държава добре разбират, че оръдията на дисциплината – армия, закони и религия – са нещо обикновено в добре конституираните държави. Но в момента, в който едно от тях липсва или действията му се ограничават, държавата изпада в състояние на смъртна заплаха. Следователно първостепенна задача на лидера е да поддържа в добро състояние тези три основни елемента на държавната власт, като периодично ги подновява, освежава и им придава нова сила. И трите налагат на хората да потискат опасните си инстинкти, да се държат благопристойно.

Това се постига чрез силата на страха. Без страх от Бога не може да издържи нито една държава, просто защото повечето й поданици се държат прилично единствено благодаре­ние на уплахата от вечно проклятие. Пак тя ги кара да изпълня­ват поетите ангажименти, да държат на думата си, дори и да рискуват живота си за общото благо. Как е възможно онези, които гневят Бога, да почитат хората?

Ако не се страхуват от наказание, хората няма да се подчиняват на законите, които ги принуждават да действат против инстинктите си. Без страха от оръжието държавата не може да наложи спазването на законите, нито пък може да се защищава от външните врагове.

В това отношение Макиавели иска от лидерите публичност и яснота. Наградите и наказанията трябва да правят силно впечатление на гражданството. Макиавели настоява да не се проявява никакво състрадание и законът да се прилага безмилостно, дори спрямо онези, които са спечелили благодарността на нацията с миналите си действия. Още повече, законът трябва да бъде не само приложен, но и облечен с величие. Наказанията, включително екзекуциите, трябва да бъдат публични, с оглед максималното въздействие на страховия ефект. Религиозните обичаи трябва не само да бъдат спазвани, но и чествани. При възможност законите и религиозните обичаи трябва да бъдат цитирани или прилагани от герои, чието поведение е пример за всички доблестни мъже и повод за срам на всички останали, които водят недостоен начин на живот.

Ако тази сценография има успех, лидерът ще има по-малко трудности при поддържането на реда.

Разбира се, не всички закони и религии са добри. Това с особена сила важи и за християнството, сред което живее Макиавели, и неговият представител Католическата църква, които скоро ще тласнат Мартин Лутер към открита опозиция. Тези институции успешно са корумпирали светлите героични идеали.

Християн­ството слави и превъзнася скромните и затворените (хора), а не хората на действието, постоянно отвлича вниманието и енергия­та ни от непосредствените човешки проблеми. Християнството превъзнася покорството и пренебрегва „честта на света“, докато по-живите антични религии „само благославят мъжете, облечени със земната слава“. Фокусирайки очите ни към небето и превръ­щайки ни в „по-предразположени да търпим рани, отколкото да отмъщаваме за тях“, то ни превръща в лесна плячка за враговете, категоричен е Макиавели. Тържеството на добродетелите е отло­жено за следващия живот, отвъд това, което е тук и сега, хората са призовани да приемат съдбата си, независимо колко нещастна е тя. Дори поражението и робството се издържат днес, просто защото утре, в другия живот, ни чака окончателната победа…

Макиавели твърди, че това е едно трагично недоразумение, а историята предлага множество примери за по-агресивно тълкува­не на Новия Завет. Той приписва грешката на „ограничеността на човека, който интерпретира религията в светлината на невежест­вото, а не на добродетелите“. Собственият му прочит обаче е раз­личен. Поради факта, че Християнството ни позволява да браним родината си, стигаме до заключението, че защитата на родината е сред най-висшите ни задължения. Макиавели е изявен патриот и няма никакви съмнения, че Бог одобрява подобно поведение.

+ Вярвам, че най-голямото добро, което може да стори човек е това, което прави за родината си . И Бог ще го благослови… – Пламенно обявява Макиавели.

След като е най-висшето добро, защитата на родината се превръща в една от онези екстремни си­туации, в които лидерът има право да върши злини. Ако родина­та ни е под заплаха, няма кой да пресмята кое е справедливо и кое не, кое е любезно и кое жестоко, благопристойно или долно…

Но ние не можем да защищаваме родината си с попове и готови на саможертва люде, въоръжени единствено с вяра и молитви. По тази причина Макиавели търси старите християнски традиции, според които върховното добро се съдържа във „величието на духа, силата на тялото и всички други качества, които правят чо­века прекрасен“. Ръководените от такива личности народи трудно могат да бъдат покорени.

Добрата религия учи, че политиката е най-важното начинание в очите на Бога. Подобно на Мойсей, Макиавели иска законът на неговата родина да бъде на видно място, да всява рес­пект и да внушава безпрекословно подчинение. Комбинацията страх от Бога и страх от наказание – изпълнен дълг с добро оръ­жие – предоставя онази добра дисциплина, която е нужна за доб­ро управление.

Екстремният случай е войната, когато хората са призовани да правят саможертви в името на родината, дори и да дадат живота си за нея. Да умреш за родината не става по естест­вен път. Съвременните армии, които се формират от обикновени граждани, трябва да бъдат вдъхновени, мотивирани и индоктринирани. Религията е удобна форма за военната доктрина, тъй ка­то хората са склонни да рискуват живота си когато са убедени, че в крайна сметка ще бъдат възнаградени за саможертвата и обратно – ще горят в ада, ако извършат предателство.

Великият шведски крал от XVII век Густавус Адолфус облича този принцип в удобна за употреба форма: Густавус разбира напълно обвързващата и движеща сила на религията… Той въвежда редовните сутрешни и вечер­ни молитви, разпространява в армията специална „войниш­ка“ книжка с молитви, а гледката на генерали и редници, ко­леничили един до друг за молитва, е наистина впечатлява­ща… В „Статии за войната“, които пише със собствената си ръка… между подлежащите на смъртно наказание престъп­ления са прелюбодеянието, насилието над жени и… „пре­небрегването на божествената служба“…

Страхът е причина за по-добрата дисциплина, любовта също. Хората трябва да се страхуват от своите лидери, но едновремен­но с това трябва и да вярват в тяхната добродетелност. Оператив­ната думичка тук е „вярвам“; Макиавели знае, че ние невинаги ще бъдем добри, но обикновено правим опит да ни видят като добри. Първият принцип на държавника е да спечели народната подкрепа, и макар че това е много важно в една република – „Без задоволяване на болшинството хора, стабилна република не ста­ва“ – това правило важи за всички форми на управление.

Разби­ра се, дори в книгата „Принцът“, която е написана в момент на дълбока криза и Макиавели вярва, че само диктатура може да спаси роди­ната му (което означава, че някой ще бъде удостоен с правото да „навлезе в злото“), той отделя значително място за качествата, които трябва да притежава едноличният управник, или поне на пръв поглед ги притежава. Това са човечност, състрадателност, религиозна вяра и искреност. Макиавели е първият имиджмейкър, който познава света. Той знае, че грубата сила не е дос­татъчна; народът трябва да бъде и омаян…

Макиавели описва това двойствено изискване за сила и чар, кураж и лукавост, като заявява, че лидерите трябва да имитират качествата на лъва и лисицата едновременно. Лисицата е умна и чаровна, но няма достатъчно сила да се защищава. Лъвът от своя страна може да спечели всяка битка, но няма достатъчно ум, за да избегне капаните, които му поставя противника. Ето защо да се имитира единият звяр и да се изключва другият със сигурност ще се окаже фатално.

Съвременният лидер няма да възрази, ако някой му каже, че трябва да полага постоянни грижи за имиджа си. Ние знаем кол­ко зли са хората. Неблагодарността е дъщеря на Алчността и По­дозрението, сукала от гръдта на Завистта, отсича без колебание Макиавели. Тя е неразделна съставна част от човешката природа още от деня, в който Адам и Ева неблагодарно изяждат ябълката „Как да управляваме?“ и са пропъдени от Райската градина. Хората няма да си спомнят миналите ви заслуги; затова вие трябва да сте внимателни и да следите отблизо евентуалната промяна в отношението им.

Това обаче не означава, че Макиавели одобрява онзи съвременен политик, който чете какво показват ежедневните проучвания на общественото мнение и адаптира поведението си към тях. Модерните политици са толкова загрижени за имиджа си, че на моменти човек започва да се пита дали имат някакви конкретни намерения, или всичко е въпрос на преекспониране на имиджа. В подобно поведение хората със сигурност ще открият признаци на слабост, ще станат подозрителни и това ще се окаже фатално…

Има и друга причина да се избягва управлението чрез проуч­вания на общественото мнение, която е в синхрон с макиавелианското разбиране на човешката природа: качествата, за които хо­рата твърдят, че ценят у лидера, не са задължително тези, които те наистина ценят. Да вземем например качеството щедрост. Да­ли е по-добре за лидера да го смятат за щедър, или обратно – за стиснат? Дали е по-добре да имаме правителство, което прави всичко възможно да задоволява материалните нужди и изисква­ния на населението, или обратно – да стиска здраво ключа на трезора и да не дава нищо? Отговорът е: зависи.

Ако сте постоянно стиснати, хората може би ще започнат да ръмжат, но това едва ли ще застраши позициите ви. Ако заложите репутацията си на щед­ростта, неизбежно ще станете жертва на нестабилността на чо­вешките желания. Веднъж решили, че сте щедри, хората ще за­почнат да ви искат какво ли не, а това рано или късно ще изчер­пи ресурсите ви. Тогава или трябва да вдигате данъците, за да покриете рязко нарасналите разходи, или да намалите това, кое­то давате на хората. Точно тук се крие и най-големият риск за всеки лидер: хората започват да ви мразят – или защото сте им отнели благата, или защото сте станали скъперник. Но веднага трябва да кажем, че е по-добре да ви обявят за скъперник, тъй ка­то това с нищо не застрашава авторитета ви.

Политиците, които в наше време се опитват да реформират модерната финансова система на държавата, могат да потвърдят колко гениални са анализите на Макиавели, тъй като именно те са между чука на пагубно щедрото харчене на пари (продължи­телни отпуски, високи заплати, пълно здравно осигуряване, детс­ки надбавки, отпуски по майчинство и прекомерно високи пен­сии) и наковалнята на все по-ненавижданите данъци. Тяхното оцеляване на поста е под заплаха, независимо от позицията, коя­то решат да заемат.

Силният лидер ще обясни реалната ситуация, ще обяви край на разхищенията (поне за известно време), ще обе­щае по-справедливо разпределение на данъчните тежести върху населението. Добрият лидер ще плати веднага политическата це­на – и защото знае, че подобна политика отговаря най-добре на интересите на държавата, и защото (особено ако успее да убеди хората да приемат новия курс) на по-късен етап ще използва то­ва като дивидент и ще се обяви за спасител на националната ико­номика и лечител на финансовата система.

Макиавели отбелязва, че непопулярните мерки трябва да се правят наведнъж, с един удар, както и умишлено лошите действия от страна на лидера. Протакането им във времето е вредно и има обратен ефект. Мер­ките, насочени към избягване на войната на всяка цена, водят до по-тежки последици, а усилията да се смекчи болката от непопу­лярните мерки често предизвикват точно обратното – по-остра болка за повече хора.

Макиавели твърди, че лидерите гледат към преките полити­чески последици от своите действия, а не ги обмислят абстракт­но. Не изпускайте топката от очи! Ще се наложи да прибегнете до непопулярни мерки, но ще получите шанса да използвате и извес­тен брой силно популярни такива.

Не се подвеждайте от пряката реакция на хората и в двата случая, просто защото при внимател­но изследване мъдрият ръководител ще открие, че пряката реали­зация на нещо, което на пръв поглед изглежда съвсем доброде­телно, може да се окаже причина за личното му унищожение; и обратно – нещо на пръв поглед лошо и зловредно може да се ока­же спасителния пояс, с чиято помощ същият човек ще стигне до житейско благополучие.

Нещата рядко са такива, каквито изглеждат на пръв поглед, и ние не бива да се заблуждаваме. Но понякога все пак трябва да използваме външния вид – най-вече своят собствен, за да убедим околните, че сме точно това, което те искат да бъдем (дори и когато не сме).

КОЕ Е ПО-ДОБРО – ДА НИ ОБИЧАТ, ИЛИ ДА СЕ СТРАХУВАТ ОТ НАС?

В едно от най-прочутите си есета Макиавели поставя въпро­са за отношенията между лидери и последователи: по-добре ли е да налагаме дисциплината чрез стриктно прилагане на законите -нещо, което означава непоколебима употреба на властта, с която разполагаме (и което автоматически кара хората да се страхуват от нас, а не да ни обичат), или да печелим обичта на своите пос­ледователи чрез силата на своя положителен пример (тоест, да предизвикваме обич, а не страх)?

Той бърза да добави, че е най-добре когато предизвикваме и двете чувства, като избираме кое от тях да използваме според обстоятелствата. Лидерите трябва да употребяват както моркова, така и тоягата. Те трябва да награж­дават хората, които са заслужили това, трябва и да наказват оне­зи, които са се провалили. Но това въже е прекалено тънко, за да ходим по него, просто не ни е в природата да го правим. Ето защо трябва да избираме, освен ако не сме страшни късметлии или пък не сме наследили някаква великолепно организирана система, в която работят безупречни служители…

Ние трябва да имаме подкрепата на народа, но народът е ко­варен и ще ни обърне гръб в момента, в който се провалим. Да базираме своето управление единствено или предимно върху обичта на народа към нас е толкова рисковано, колкото и да гра­дим имиджа си върху щедростта, при това по абсолютно едни и същи причини. Ако просперираме и печелим, народът ще ни при­ветства и слави; но ако губим, той ще се обърне срещу нас. Кой от двата метода е по-безопасен?

Няма спор, че с любовта на народа ще можем да ръководим ефективно. Макиавели знае, че дори и военачалникът може да уп­равлява чрез личния си пример, когато той е положителен. Обич­та може да бъде точно толкова силна, колкото и страхът. Дори такъв авторитет като Плутарх пише, че: „най-голямата дарба на генерала е да си осигури подчинение с помощта на обичта, която околните изпитват към него“. Американската история е пълна с примери, които доказват правотата на тези думи. На първо място е Джордж Вашингтон.

В края на Революционната война част от американските войници започват да се бунтуват от дългото заба­вяне на заплатите им и липсата на уважение от страна на Конти­ненталния конгрес. Джордж Вашингтон държи реч пред тях в Нюбърг, щат Ню Йорк, опитвайки се да ги успокои. Това е една изключителна реч, в която авторитетният политик призовава хо­рата да се въздържат от масови протести. „Надявам се, че чрез достойното си поведение ще дадете възможност на бъдещите поколения да кажат: „ако не беше тази криза, светът щеше да бъде лишен от възможността да се наслади на най-висша-та форма на съвършенство, постигана някога от човешката природа… “ След тези думи Вашингтон започва да чете писмото на някакъв член на Конгреса, но то е написано на ръка, а по­черкът е отвратителен. Той е суетен мъж и избягва да използва очила на публично място, но сега няма избор – вади очилата, на­глася ги върху носа си и въздиша: „Моля да ме извините, госпо­да… Служейки на вашата кауза побелях, а сега си давам сметка, че май и ослепях…“  Това е само една от забавните, но и по­учителни случки, свързани с живота на „Бащата на нацията„.

Тези случки действат. Това доказват и отношенията, които Робърт И. Ли поддържа със своите войници. Те са по-различни от демонстрацията на открита любов, но със сигурност въздей­стват по-добре. Кой не би искал да предизвиква повече обич, от­колкото страх? Но проблемите са си проблеми. Основният от тях е свързан с факта, че ние персонално се превръщаме във фокус, дори в символ на управлението. Ако непрекъснато се стремим да се харесаме на хората и да се превърнем в символ на нацията (или на компанията), неизбежно ще дойде момент, в който върху нас ще се стовари и тяхното проклятие – онова, което е изпитал Мойсей в подножието на планината Синай. Но от друга страна, лидерът, който стриктно прилага законите, е предпазен от народ­ната омраза, защото „изпълнява закона“. Ако народът въпреки това изпитва недоволство, то ще е от законите, а не от личността на този, който ги прилага. Ние не искаме да се идентифицираме с човека, който носи отговорност за всички действия на системата, стремим се да извлечем полза от добрите новини, а вината за ло­шите да прехвърлим на някой друг.

Вторият проблем е, че управлявайки чрез обичта на подани­ците, ние изпускаме инициативата и я предаваме в чужди ръце. Хората обичат за собствено удоволствие, а мразят за удоволстви­ето на принца, напомня ни Макиавели, а ние вече знаем колко опасно е именно това. Дори да сме майстори в манипулирането на общественото мнение, дори да сме спечелили слава, за която не сме мечтали, ние пак можем да бъдем унищожени от неблагодарността и завистта. Затова е по-разумно да демонстрираме мощта си по такъв начин, че всеки, който се изпречи на пътя ни, да бъде наясно, че ще съжалява:

Хората по-лесно обиждат обичания човек, отколкото мразения; защото любовта се поддържа от редица задълже­ния, които човекът, който по принцип си е егоист, прекъс­ва когато му е удобно. Докато страхът се поддържа от зап­лахата на наказанието, а тази заплаха никога не изчезва.

За да бъдем ефективни лидери, трябва да всяваме страх у подчинените си. Това е изпитан метод, но към него трябва да бъ­дат включени и някои допълнения. На първо място трябва да де­монстрираме, че всеки, който дръзне да ни нападне, няма шансо­ве да оцелее. Джордж Вашингтон съзнава много добре колко важни са решителните действия срещу онези, които оспорват ав­торитета му. През 1794 г., по време на първия си президентски мандат, той е изправен пред т. нар. „уиски-бунтове“ – недовол­ството на гражданите, които отказват да плащат данък върху до­машно произведения алкохол. В неговия доклад до Конгреса се усеща колко подходящ за случая е съветът на Макиавели: Един предразсъдък, задълбочен и влошен от хора, които се стремят към господство над околните чрез влияние върху техните чувства, поражда симптомите на бунт и насилие. Вашингтон сти­га до тъжното заключение, че опитите за разумно решение на проблема на данъкоплатците завършват плачевно: Самата зало­жена в закона вероятност за налагане на наказания се интерпре­тира погрешно като страх от стриктното приложение на закона, а хората започнаха да прибягват до открити заплахи към служите­лите на този закон. Вашингтон лично повежда войскови под­разделения срещу бунтовниците. Няма друг американски президент, който да е бил повече обичан от него, но той прекрасно съз­нава, че страхът е необходима съставна част на ефективното му управление.

Ясер Арафат беше един от съвременните лидери, които владеят изкуството на управлението до истинско съвършенство. Той ус­пява да всява обич и страх в душите на своите поданици, освен това е истински майстор на измамата, с чиято помощ си изграж­да различен имидж за приятели и врагове. На даден етап му се на­лага да избие потенциалните си конкуренти, за да задържи ръко­водството на ООП в свои ръце. В същото време държи да изглеж­да „умерен“, за да го приемат като легитимен участник в близко­източния „мирен процес“. Някъде в хода на този процес негови­те разузнавателни служби тайно създават терористичната орга­низация „Абу Нидал“, която лидерът използва за разправа с вра­говете си вътре в палестинското движение. Но самото съществу­ване на такава група за насилие и убийства позволява на Арафат да играе още по-успешно ролята на „умерен“. Убийствата се при­писват единствено на „Абу Нидал“, докато Арафат поддържа имидж на човек, който е искрено заинтересован от мира. И изма­мата е стопроцентово успешна. Дори израелците не усещат игра­та на Арафат. Това става едва в края на 70-те години, когато шефът на румънските тайни служби Йон Михай Пачепа бяга в Щатите и подробно разказва за какво става въпрос.

Говорейки на английски, Арафат обещава мир на чуждест­ранните дипломати, а към собствения си народ се обръща на арабски и пламенно го уверява, че Израел ще бъде унищожен. Неговите съществени дипломатически успехи винаги се реализи­рат на фона на насилието; израелските ръководители подписват мирно споразумение с него, след като той е организатор и ръко­водител на една изключително кървава интифада срещу еврейс­ката държава.

В хода на „мирния процес“ репутацията му на уме­рен политик, който търси мир, влиза във все по-остро противо­речие с темпото, с което палестинците избиват невинни израелс­ки цивилни, а след това са обект на прегръдки и възхвали от своя лидер. На даден етап Арафат дори получава част от Нобеловата награда за мир – един акт, чиято ирония не би убягнала на Макиавели. Безспорните успехи на Арафат са ярко доказателство за мъдростта на Макиавели и неговата постановка, според която е много по-добре, когато лидерът разчита на страха, а не на обич­та на последователите си. Защото ако се страхуват от вас, ваши­те подчинени винаги ще намерят причини и да ви обичат.

По-голямата част от съвременните политически лидери възприемат тази постановка безкрайно погрешно, докато велики­те политици от близкото минало са я разбирали добре и затова промениха света. От средата на 70-те до края на 80-те години на XX век Западът има щастието да бъде ръководен от забележите­лен брой мъже и жени, които се борят смело за своите страни и за своята слава:

• Испанският крал Хуан Карлос опровергава „експертите“, които твърдят, че след смъртта на диктатора Франциско Франко Испания ще се разпадне вследствие на кръвопролитна гражданска война. Той умело използва авторитета на короната и собствения си кураж да поведе страната по пътя на необратимата демокрация. Неговият модел се ко­пира навсякъде по света, но най-вече в Латинска Америка, Полша, а дори и Южна Африка. Вж. „Предадената свобо­да“ от Майкъл А. Ледийн (Вашингтон, 1996 г. стр.15)
• Папа Йоан Павел II прибягва до личната си храброст и, точно както някога се е надявал Макиавели, до силата на религиозната вяра за мобилизацията на милиони хора за борба срещу тиранията. Непрекъснато проповядвайки за ценностите на мира, папата на практика води една нена-силствена война срещу тираните.
• Сингапурският лидер Ли Куан Ю поема управлението на една страна, която е известна единствено с болести, бед­ност и тероризъм. Взема еднолични решения и повежда безмилостна кампания срещу противниците си. В резултат миниатюрният град-държава се превръща в остров на творческата енергия и едно от най-проспериращите обще­ства на земята.
• Полският лидер Лех Валенса използва личния си кураж и авторитета на свободния профсъюз „Солидарност“, за да отвори фатална пробойна в бронята на Съветската импе­рия.
• Южноафриканският лидер Нелсън Мандела използва лич­ния си кураж и авторитета си на племенен принц, за да разбие желязната система на апартейд и, по подобие на Хуан Карлос в Испания, да поведе народа си към демокра­ция по мирен път.
• Маргарет Тачър пречупва волята на английските профсъ­юзи, пробужда енергията на народа си, разбива Арженти­на, когато генералите в Буенос Айрес решават да завземат къс британска територия, след което намира време да се присъедини към двама успешни американски президенти за разгрома на най-отявлените врагове на Запада – Съвет­ската империя и Ирак по време на Войната в Залива.
• Роналд Рейгън, по подобие на папа Йоан Павел П, демон­стрира персонална храброст пред лицето на убиеца си, по­тушава всички опити за оспорване на авторитета му у до­ма, води успешна кампания срещу Съветската империя. Той разбива съветските сателити в Афганистан, Ангола и Гренада, лишава СССР от ключови западни технологии, поощрява морала на демокрациите за постигане на победа в Студената война – третата световна война, водена през XX век.

Тези героични фигури, заедно с други, като Вацлав Хавел от Чехословакия, Марио Соариш от Португалия и Бетино Кракси от Италия отлично разбират, че трябва да утвърдят своята власт. Още в началото на президенството си Роналд Рейгън прибягва до демонстрация на сила – става въпрос за арестите и уволнението на федералните авиодиспечери, които обявиха обща стачка през 1981 г. От този момент нататък както политическите опоненти на Рейгън вътре в страната, така и преговарящите с него от съветс­ка страна разбраха, че си имат работа с един изключително твърд и решителен човек.

По подобен начин Маргарет Тачър се разправи с Британския профсъюз на миньорите и си спечели прозвище­то „Желязната лейди“. Марио Соариш води битка с комунистите по улиците на Лисабон и Порто. Йоан Павел II взема спешни мерки срещу предизвикателствата на дисидентски настроени све­щеници, главно от Йезуитския Орден, след което установява пъ­лен контрол над католическата църква. Когато един никарагуански свещеник се присъедини към комунистическото правителство на тази страна, папата замина за Манагуа, произнесе реч срещу тиранията на безбожниците, а след това накара въпросният све­щеник да коленичи и да целуне папския му пръстен. Веднага след излизането си от затвора Нелсън Мандела лиши от власт всичките си евентуални конкуренти, включително и съпругата си.

Мнозина обичаха тези лидери, но тяхната власт бе установе­на до голяма част благодарение на страха, който растеше заедно с решителното поражение на враговете им.

Следващото поколение лидери пренебрегнаха добрия пример на предшествениците си и започнаха да търсят обществена помощ за привличане на чувствата на народа. От Джон Мейджър до Джордж Буш, от Жак Ширак до Бутрос-Бутрос Гали, новите лидери търсеха популярност, игнорирайки императивите на властта. Войната в Залива трябваше да превърне Садам Хюсеин в назидателен пример за всички тирани, които дръзват да мислят за атака срещу Запада и неговите съюзници. Но вместо да стане това, на Садам бе позволено да оцелее известно време и да планира заговорите си за реванш. Последвалите събития доказаха неговата правота. САЩ упълномощиха ООН да деактивира иракските програми за произ­водство на химическо, биологично и ядрено оръжие, но ООН не успя да го стори и в началото на 1998 г. повечето западни страни започнаха да работят за нормализиране на отношенията си с Ирак.

Както вече посочихме, това поведение е типично за „жен­ствените държави“ от класацията на Макиавели – онези, които не вземат насериозно изискванията на оцеляването в международен мащаб, които са ръководени от мъже и жени, загърбили добродетелността и идеалите, за да се отдават на самодоволство и вре­менна популярност. Подобни лидери често се оказват толкова импотентни в домашните си конфликти, колкото и на междуна­родната арена.

Да вземем например Нют Гингрич, който за крат­ко време изглеждаше истински макиавелианец. По време на избо­рите през 1994 г. той успя да организира Републиканската партия в един здрав боен юмрук, дефинирайки мисията й като „Дого­ворът с Америка“, прецизирайки я с почти военна педантичност. Той обвини демократите в корупция, родена от почти четириде­сет години контрол в Камарата на представителите и обвини ли­бералната им идеология в отрицателно отношение към предприемачеството и частната инициатива, което се отразява пагубно върху националната икономика като цяло. Триумфът на републи­канците е толкова голям, че мнозина видни анализатори от Де­мократическата партия предричат продължително републиканско управление.

Но през следващите две години републиканците тър­пят болезнени удари от Бил Клинтън. Той открадна идеите на Гингрич и успешно имитира републиканската риторика, атаку­вайки ги с изрази като „жестоки“ и „безчувствени“. Това може да се нарече „Гингрицизъм с човешко лице“. Самият Гингрич продължава да губи престиж, голяма част от най-верните му пос­ледователи го изоставят. Всичко свършва през юли 1997 г., кога­то шепа съзаклятници от Републиканската партия са обвинени в заговор за свалянето на Гингрич.

Доказателствата срещу тях са категорични, те зависят изцяло от милостта на Гингрич. Ако той бе поискал отнемането на високите им партийни постове, със си­гурност щеше да надделее. Това от своя страна щеше да му даде шанс да се утвърди като лидер и да вдъхне нов живот на репуб­ликанските си съмишленици. Но той постъпи другояче – просто се направи, че всичко е наред, прие оставката на един заговорник, а останалите запазиха постовете си. В политически смисъл това беше един еквивалент на Войната в Залива.

Подобно на Буш, Гингрич не разбра колко е важно да демонстрира тежките после­дици от оспорването на властта му – един акт, който без съмне­ние ще му донесе обществено презрение. По подобен начин и Джон Мейджър се оказа неспособен да вземе твърдо решение от­носно влизането на Англия в „нова Европа“ и това го превърна в обект на подигравки. Когато Хелмут Кол отказа да реформира системата на здравеопазване в Германия, той загуби уважението както на враговете, така и на привържениците си. И тримата бя­ха безцеремонно разбити: Гингрич от собствената си партия, Мейджър и Кол – по време на общи избори. А Макиавели вади генералната поука:

Това, което го прави презрян (лидерът), са качествата не-постоянство, фриволност, женственост, плахост и нереши­телност; от тези качества всеки принц трябва да се пази ка­то от огън. И обратно – той трябва да прави всичко въз­можно, за да накара другите да видят у него и действията му величие, дух, достойнство и сила.

Макиавели иска лидерът да следва съветите на Шака – кра­лят на африканското племе Зулу, който в края на XIX век обеди­нява хората си и ги повежда на победоносна война със съседни­те племена в региона, които са подкрепяни и от британската ар­мия. Шака остава в историята като един от най-великите афри­кански монарси и се радва на огромна почит от страна на своите поданици, въпреки голямата доза насилие, което използва за сплотяване на своите и разгромяване силите на врага. Той нико­га не е изпитвал съмнение относно това, което трябва да бъде ос­нова на управлението му.

Според него зулусите: …са смесица от представители на над двеста напълно диви племенни кланове, които аз трябваше за пречупя и оформя наново. Такива хора можеха да бъдат сплотени единствено от заплахата със смърт. Ще дойде време, ко­гато те ще се превърнат в една хомогенна нация, а за кла­новете ще напомнят само фамилните имена. Но дотогава моята главна задача ще бъде да изпълвам душите им с ужас…

Шака постига целите си, сбъдват се и предсказанията му. Той не би изпитал симпатии към съвременните лидери, които в мо­мент на слабост се чувстват изоставени от своите привърженици. Язвителните му забележки, подхвърлени пред един приятел, трябва да бъдат повторени пред днешните лидери. „Ако те поста­вя на моето място да управляваш, Зулуленд ще бъде разпокъсана на части… Вие, глупавите бели хора, веднага ще започнете да мислите рационално и ще прощавате дребните прегрешения…“

Италианският политик Силвио Берлускони не обръщаше внимание на сънародника си Макиавели и глупаво потъна в „разсъжденията на белия човек“. И това го обрече на гибел. На­трупал състояние от бизнес в масмедиите и недвижимите имоти, Берлускони излиза на политическата сцена през 1994 г. със сво­ята новообразувана политическа формация „Форца Италия“ и веднага печели парламентарните избори. В кампанията му се съдържат елементи, които са впечатляващо близки с „Договорът с Америка“: по-ниски данъци, по-малко правителство, повече ин­дивидуална свобода.

Берлускони стана министър-председател в един потенциално революционен момент, тъй като традиционни­те политически партии са силно отслабени от политически и фи­нансови скандали, разкриващи широка мрежа на корупция, в ко­ято участват политици и бизнесмени. Християндемократите -най-силната партия в страната от Втората световна война насам, буквално изчезват – точно както и социалистите, които през 80-те са основни коалиционни партньори на Християндемократите. Опозицията е съставена от бившите комунисти и техни поддръж­ници. Сериозно отслабени от съкрушителната победа на Берлус­кони, те свалят старите си лидери и избират нови, много по-мла­ди. Берлускони изглежда като по калъп за тази ситуация, тъй ка­то не идва от дискредитираната политическа класа, а неговото по­литическо послание, презентирано с помощта на майсторски оз­вучени клипове, които медийните експерти показват по телевизи­ята, резонира силно в италианския политически живот.

Съдебната система – изпитан инструмент за разрушаване на старите политически партии и техните корпоративни партньори, се превръща в най-сериозния противник на Берлускони. Много съдии не крият политическите си пристрастия към леви и ляво-центристки партии, както и произтичащата от този факт антипатия към Берлускони и неговото движение. Те владеят добре ме­тодите на Макиавели и без никакво колебание прибягват до пред­варителен арест, за да изтръгнат признания от заподозрените. Невинни хора лежат в затвора в продължение на месеци, без да им бъдат отправени официални обвинения. Обяснено им е, че ще излязат оттам, само когато дадат показания или изобличителна информация срещу известни политици и бизнесмени.

Ясно е, че ако получат възможност, съдиите несъмнено ще използват същите методи срещу Берлускони и неговите съюзни­ци. За да предотврати подобен риск, през 1995 г. правителството на Берлускони внася в парламента проектозакон за ограничаване използването на предварителния арест в следствието и привеж­дане на тази процедура в съответствие със законодателствата на другите страни-членки на Европейския съюз. Противниците на премиера бързо осъзнават, че това е ключово изпитание за поли­тическата воля и настроения в страната, и изкарват на улиците и площадите стотици хиляди демонстранти. Голяма част от медиите също се обявява срещу проектозакона и настоява за неговото от­тегляне.

Тази битка е решаваща за баланса на властта в Италия и оп­ределя съотношението на политическите сили за едно цяло поко­ление. Подложен на политическа блокада, Берлускони отстъпва. Проектозаконът му е оттеглен. Малко по-късно, по време на важ­на международна среща на високо равнище, която се провежда в Италия, Берлускони е публично уведомен, че е обект на разслед­ване за корупция. През следващите месеци престижът му главо­ломно пада и в крайна сметка той е принуден да подаде оставка.

Тържествуващите съдии се нахвърлят стръвно не само върху не­го, но и върху членовете на семейството му – срещу брат му е за­ведено следствие, повечето висши ръководители на неговата биз­нес империя също са обект на разследване. Подобни методи се прилагат и при неутрализирането на останалите потенциални опоненти на новото лявоцентристко правителство, чиито лидери са очевидно пощадени от цикличните съдебни скандали, в които попадат колегите им от опозицията.

Макиавели прекрасно познава системата, която води до про­вала на Гингрич и Берлускони: собственият му принц Пиеро Содерини се проваля по съвсем същия начин. През 1502 г. Содерини е избран за пожизнен лидер на Флорентинската република. То­ва става след люта битка между привържениците на аристокрацията и онези, които подкрепят по-популярна форма на управление. Содерини е кандидат на популистите, а аристократите са против него още от самото начало. През 15 12 г. правителството на Соде­рини губи едно сражение на бойното поле и е свалено от враго­вете му, които призовават за връщане на Медичите във властта. Описанието, което Макиавели дава на този акт, отговаря напъл­но на двата съвременни примера, които дадохме по-горе:

Содерини вярва, че с течение на времето, подпомогнат от късмета и таланта си, той ще успее да преодолее рев­ността им (на враговете си)… Но Содерини е доста млад… и макар че инстинктът за самосъхранение му нашепва да ги унищожи (а качествата и амбициите на враговете му дават прекрасна възможност да го стори), той не смее да го на­прави… Става жертва на собствените си убеждения, без да си дава сметка, че злото не изчезва с течение на времето, нито пък може да бъде победено от дарбата. По тази при­чина губи не само родината и страната си, но и своята ре­путация…

Нито Гингрич, нито Берлускони изчезват от политическата сцена, но те не могат да се надяват на повторение на времената, маркирали политическия им триумф. Враговете им няма да се страхуват от тях, а народът ще си остане резервиран, макар и не в степента, в която го е направил Макиавели по отношение на своя бивш лидер.

Макиавели отбелязва смъртта на Содерини с една ужасна епиграма: В нощта, в която умря Содерини, духът му се сгромоляса към вратите на Ада; Но миг по-късно Плутон възкликва: „Но какъв ад? Глупав дух! Я се дръж като другите деца!“

В контраст на казаното дотук, Бил Клинтън (който, меко ка­зано, силно предпочита да бъде обичан, вместо мразен) не дава никакъв шанс на политическите си опоненти вътре в страната и използва всички средства за борба с опозицията. През 1997 г. Данъчната администрация назначава ревизия на около двадесет нетърговски асоциации с враждебно отношение към Клинтън, но такова нещо не се случва на нито една организация, която демон­стрира симпатии към президента и неговата администрация.

В един от случаите дори се прилага нещо безпрецедентно в истори­ята на страната: Данъчните започват разследване още преди на­чалото на ревизията (става въпрос за организацията „Крепост Америка“, която е толкова нова, че все още не е попълнила пър­вата си данъчна декларация). Адвокат на една от ревизираните асоциации правилно отбелязва, че „(Клинтън) мисли само за властта си и по тази причина използва най-опасния властов инструмент за принуда, за да притиска политическите си опонен­ти. Казано иначе, той използва правителството, за да задоволи личните си политически амбиции.“

Макар и крайно нерешителен в областта на международните отношения, Клинтън демонстрира добро владеене на лостовете на вътрешната власт и ги използва изключително добре. Никой от последните президенти преди него не се е борил толкова настървено (и ефективно) със своите политически опоненти. Так­тическите му удари срещу различни обвинители и разследващи групички в Конгреса и съдебната система са майсторски изпъл­нения, като продължават с години.

За разлика от предшествени­ците му Никсън и Рейгън, той съумява да блокира за продължи­телно време разпространението на потенциално опасна за управ­лението му информация, като едновременно с това осъществява и поддържа ефективен контрол над собствения си народ. Но майсторското владеене на тази техника едва ли ще накара Маки­авели да го обикне, защото той е категоричен привърженик на добродетелното поведение в полза на общото благо. Да се изпол­зват методите на Макиавели само за укрепване на личната власт, без борба за основните принципи, върху които се гради всяко ус­пешно начинание, практически е опасно извращение на изисква­нията към добрия лидер. Това, според неотдавнашните комента­ри на един известен италиански публицист, е „Макиавелиализъм без Макиавели“, и може да бъде коментирано така:

„Великите политически есеисти наистина говорят за пре­димствата на дисимилацията, но само ако тя е „честна“ или инкорпорирана в нечие реалистично мислене. Макиавелиализъм без Макиавели е една несмилаема теоретическа и практическа манджа, която, лишена от соса на политическа­та цел и от топлата прегръдка на страстта, се превръща в нещо като поредица от трикове – обикновено тромави и болезнени, които ни предлагат разни изпаднали фокусници, заели позиция из най-затънтените части на града и негови­те задни улички…“

Добрата държава може да бъде ръководена само от доброде­телен лидер, който умее да използва лостовете на властта за постигането на общонационални цели, а не за личното си величие.

+ Когато лидерите се корумпират, когато станат видимо алчни и самодоволни, когато започнат да бягат от международни конфликти и използват политическите процеси за собственото си благо­получие, те поставят под заплаха цялата сложна пирамида, наречена държава, заразявайки я с корупция.

Корупцията на добродетелната държава съвсем не е нещо необичайно (което, разбира се, е обичайното правило) и най-често се случва по време на успешно развитие – точно когато нацията се чувства силна и сигурна.

Макиавели описва един такъв мо­мент в древния Рим:  (Римляните) са били сигурни в своята свобода и не са виждали враг, който би могъл да ги уплаши. Тази сигурност и слабостта на враговете им позволява да назначават кон­сули не според личните добродетели на кандидатите, а според тяхната популярност, да предлагат високи постове на онези, които умеят да очароват хората, а не на истинските мъже, които знаят как да побеждават враговете… После, бавно и незабележимо, чаровниците се заменят от хора, ко­ито разполагат с власт, а това означава, че добрите и доблестни мъже били напълно изключени…

Този вид корупция подкопава републиканските институции, които са изградили величието на Рим, отслабва нацията толкова много, че враговете вече могат да заплашват самото й съществу­ване. Днес ние сме изправени пред същата опасност. Приспани от измамната сигурност, която ни дава слабостта на враговете, получили удобството на парите и богатството, създадени от икономиката ни, нашите лидери се плъзгат към пропастта, която Ма­киавели познава добре и пламенно мрази. Той вярва, че може да се справи с нея.

А ние?