Пруският генерал Карл фон Клаузевиц пише, че войната е продължение на политиката с други средства, но и обратното също е вярно! Дори и днес в много части на света изгубилите политическите битки заплащат с живота си, точно както става на фронта!
При тези конфликти, както и в конфликтите на по-цивилизованите общества, където поражението означава само загуба на позиции и престиж, победителят е силно задължен на онези, които се бият за него, или редом с него. Ясно е защо всеки от нас е готов да се бие до смърт в защита на собствения си живот, на семейството и дома си. Но никой не е роден с желанието да рискува собствения си живот, а дори и кариерата си, за някаква компания, екип или държава!
+ Те лесно могат да бъдат убедени за определено нещо; трудно е да запазят убежденията си!
Много философи вярват, че човекът е политическо и социално животно, за което е съвсем естествено да се обединява със себеподобните си и да защищава общи каузи с тях. Но Макиавели не е сред тях, или, както казва Айсая Бърлин: Няма нищо скрито или свръхестествено в ръката, която хармонизира всички тези разнообразни човешки дейности.
В света на Макиавели – реалният свят, описан като такъв в достоверните исторически хроники – предателството и измамата се срещат на всяка крачка, също като заговорите срещу легитимната власт. Това се прави изцяло в личен интерес и за лична изгода – онази, която произтича от доминирането над околните, а не от хармоничната работа с тях.
Помислете за новините, които в последно време получаваме от Близкия Изток: в рамките на няколко дни „Ислямска държава“ избива няколко стотици хиляди души, други милиони страдащи от войната панически бягат към ЕС, превръщат се в болни и бедни мигранти, които буквално умират от глад. Изпращат им се хуманитарни помощи, положението временно се стабилизира, после нещата се обръщат: шиити и кюрди, подкрепени от най-различни банди, мародерстват над сунитите каквито са били и ИДИЛ, започват да се колят едни други и така предизвикват още повече мизерия, болести и масова гладна смърт…
Забравете всякакви оптимистични приказки за спонтанна асоциация. „Всички хора са лоши„, драматично обявява Макиавели още в началото на „Разговори“. – „И винаги когато им се предостави шанс, те ще дават воля на своята злоба и лошотия.“ Човешката лошотия е причина за разрухата на отделните хора и техните творения. Ето какви бележки си нахвърля Уинстън Чърчил за една меланхолична реч, произнесена в навечерието на Втората световна война, когато Европа бавно потъва в мрака на фашистката идеология:
Какво разочарование е този двадесети век! Колко ужасни и тъжни събития белязаха първите му двадесетина години! Във всяка отделна страна се наблюдаваше процес на освобождаване от илюзиите, отслабване на връзките, потъпкване на принципите, разложение на вярата и прогонване на надеждата, от които зависи всяко цивилизовано общество. Във всяка точка на света се наблюдават процеси, от които ми спира дъхът: страни с утвърдено, мирно, стабилно и проспериращо обществено развитие бавно и неотклонно се превръщат във варварски диктатури, в които властват тиранията и анархията.
Не ви ли е познато положението? То сякаш се повтаря и днес. Много работа се иска, за да накараме хората да работят заедно, да не говорим за по-високи цели, като например да рискуват живота си за дадена кауза. Трудна, мръсна и гадна работа -работата на лидерите.
Не можете да очаквате, че хората ще направят каквото трябва спонтанно или доброволно, особено когато инстинктът ги кара да бягат в противоположна посока. И както казва главният герой в романа на Робърт Пен Уорън „Цялото кралско войнство“: „Доброта… Обикновената доброта… Тя не се наследява, тя се създава от лошотата… И знаеш ли защо? Защото няма от какво друго да се направи…“
Но това е само половината истина. Човечеството може да се раздели на две големи категории: живеещите и онези, които им позволяват да живеят. Така поне твърди американският писател Стенли Елкин. Макиавели решително е сред първите, живее интензивно, понякога дори над възможностите си. Неговите писма, подобно на дните и нощите му, бликат от жизнена сексуална активност, той е сърцето и душата на много светски купони.
В писмо до свой приятел той подхвърля, че ако някой случайно надникне в кореспонденцията помежду им, в началото вероятно ще ги вземе за „мрачни типове, погълнати от мрачни проблеми“, но продължи ли да чете, със сигурност ще открие, че „ние, същите тези мрачни типове, всъщност сме лекомислени и непостоянни веселяци, които се занимават с празни работи“… Това за него е напълно естествено, въпреки че някой би ги осъдил за прекалена фриволност. „Яме имитираме Природата, която е процес на постоянно разнообразие; а имитаторът не може да бъде съден“…
Уви, този елемент на човешката природа създава големи проблеми на лидерите. Макар че стремежът за задоволяване на чувствените желания е един напълно естествен стремеж, неутолимата жажда за удоволствия нарушава баланса и започва да пречи на вярната преценка, при това по онзи разрушителен начин, който съпътства и жаждата за повече богатства и власт.
Макиавели, който се влюбва често и с огромен ентусиазъм, прекрасно знае, че влюбеният не може да разсъждава трезво. Дори и най-суровият войн забравя ума и дума в присъствието на блестяща и привлекателна жена. През 1983 г., по време на окупацията в Ливан, всички са озадачени от факта, че италианските войски не търпят никакви загуби, докато всички останали участници в умиротворителните сили са обект на терористични атаки и снайперистки огън. Петнадесет години по-късно стана известно, че сирийският министър на отбраната е заповядал на ливанците да не закачат италианските войници, просто защото цял живот е бил влюбен в Джина Лолобриджида, една от най-големите звезди на световното кино.
Ето какво казва в едно свое интервю пред дубайския вестник „Ал-Баян“ генерал Мустафа Тлас: „Събрах ръководителите на ливанската съпротива и им казах: правете каквото искате с американските, британските и другите участници в умиротворителните сили, но не искам да бъде наранен нито един италиански войник… Не искам сълзи в очите на Джина Лолобриджида… Едно време колекционирах нейни снимки и й пишех любовни писма от фронта…“
През 1968 г. Тлас става началник на щаба на сирийската армия и Лолобриджида започва да отговаря на писмата му. Той й изпраща книги, бижута и антики. В крайна сметка актрисата отстъпва пред настоятелните му покани и го посещава в Дамаск, където дружбата им е циментирана на семеен банкет.
Макиавели знае, че изживяващият подобна страст човек не може да упражнява желязна самодисциплина. Той ще продължава да се стреми към любимата си. Победен от силата на подобни чувства, самият Макиавели е принуден да приеме неизбежното и се съгласява с Бокачо, че е „по-добре да направиш нещо, за което после ще съжаляваш, отколкото да съжаляваш, че не си го направил„, въпреки че това нещо ще направи живота ти труден. По повод връзката си с една местна жена той пише: „Всичко ми изглежда лесно и възможно, подчинявам се на всичките й желания, независимо колко различни от моите са те. Знам, че това ще ми донесе огромни неприятности, но въпреки това ми е хубаво… “
Желанието му е толкова силно, че измества дори работата: „ Вече не изпитвам удоволствие да чета за делата на дедите ни, нито пък да дискутирам постъпките на съвременниците; всичко е трансформирано в мисли с по-нежна насоченост, за което благодаря на Венера… “
Ненаситността ни кара да преследваме всякакви удоволствия: храна, секс, наркотици, алкохол, музика. (Тютюнът току-що е навлязъл в Ренесансова Италия; силните и ароматни пури с марката „Тоскана“ се появяват значително по-късно.) Нашите чувствени желания са с широк спектър и винаги близо до вниманието ни – включително и тогава, когато боравим с много по-общи теми. Трудно е да останем концентрирани, просто защото изкушенията ни заобикалят отвсякъде. Попаднали в обятията на страстта, самодоволството или сладката летаргия на невежеството, мнозина от нас пренебрегват моралните норми и стандартите за добро поведение. Те вършат какво ли не – лъжат, мамят, крадат, изнасилват и убиват, за да задоволят низките си страсти. Няма семейство, бизнес, нация или армия, които ще издържат дълго на деградация от този вид, обхванала съставните им части.
Ето и една заплаха от нов тип. Ние сме застрашени не само от външни и вътрешни врагове, които изгарят от желание да ни отнемат властта и богатството и да ни подчинят на волята си, а и от самите себе си, тъй като сме много склонни сами да си причиним всичко това.
Хората не са само амбициозни, а и мързеливи, мърляви, арогантни, разпилени и самомнителни. Макиавели познава добре моралната клоака, тъй като тя го заобикаля от всички страни и в моменти на слабост той доброволно се потапя в нея. В едно от писмата си описва Флоренция като „магнит за всички натрапници в света“.
Подобна характеристика също е част от човешката природа, подобно на страстта ни към богатството и властта, но тя води в обратната посока. Ние попадаме в плен на амбицията да градим нови институции, да трупаме нови богатства, да разширяваме зоните си на влияние и оттам – да направим възможно създаването на нови държави, а дори и на нови империи. Но в момента, в който достигнем един от тези върхове, разложението на победата подкопава желанието ни за повече и ни тласка към пътеката на изкушенията.
Ние сме щастливи с това, което можем да прилагаме. Нахалството, лакомията, алчността и останалите егоцентрични прегрешения и пороци ни тласкат надолу, към разпада, вътрешната дисхармония и подчинението на други хора.
Езикът ни казва кое е по-лесно (сякаш не го знаем); катеренето по хълма на успеха е трудна работа, докато плъзгането към тинята не изисква почти никакви усилия. Кошчето за боклук на историята прелива от хора, предприятия и начинания, нации и империи, които са постигнали големи успехи, градени в продължение на години, десетилетия, а дори и векове, а след това, изгни-ли отвътре, стават лесна плячка за враговете си. Понякога дори няма нужда от враг; загниването е толкова голямо, че е напълно достатъчно за разрухата.
Макиавели включва всичко това в една от своите стегнати епиграми относно непрекъснатото въртене на колелото на историята: „Добродетелите пораждат тихо самодоволство, тихото самодоволство се изражда в безредие, а безредието – в разруха. После колелото се завърта в обратна посока: от разрухата се ражда ред, от реда – добродетели, на които помагат Късмета и Славата“…
ОПАСНОСТИТЕ, ПОРОДЕНИ ОТ ПОБЕДАТА
Проблемите ви не свършват, когато покорите върха, дори напротив – умножават се. Ще трябва да мислите не само за собствените си гнили инстинкти и за тези на хората си, но и за всички евентуални ходове на конкуренти и врагове. Ще се наложи да водите война на два фронта – веднъж срещу онези, които искат да ви премахнат с помощта на истински оръжия или фигуративни такива, използвани най-често в областта на бизнеса, политиката или спорта; втори път – срещу собствените си най-лоши импулси, което, предупреждавам, никак не е лесно.
Колкото по-голяма е победата ви на първия фронт (а тя без съмнение ще ви направи по-богати и по-силни), толкова по-тежки ще са загубите ви на втория. Защо ли? Защото богатството и властта ще пробудят унищожителните страни на характера ви. Не че няма добри хора – напротив, има. Но те не участват в тази драма. Те не представляват заплаха за възхода ви, не участват в падението ви. За разлика от вашите, техните добродетели сами по себе си са награда. А вие трябва да мислите само за онези мъже и жени, с които се срещате на бойното поле, или пък за другите – онези, които ви тласкат към пропастта. Те обаче се бият за по-други награди.
Най-голям шанс да триумфирате на бойното поле и да устоите на изкушенията на самодоволството ще имате, когато се опирате на добродетели като ред и дисциплина, а те са присъщи на добрите бойци. Принцът не трябва да има други цели и други мисли, освен онези, които са свързани с воденето на победоносни войни, предупреждава Макиавели, внушавайки ни, че добродетелите на истинския войн са добродетели на всички велики лидери, независимо в коя област действат те.
Сред нас е много разпространено мнението, че в мирно време хората не обичат да бъдат ръководени от военни, но това е само част от истината. Примерите с личности като Де Гол и Айзенхауер доказват, че определени военни лидери могат да бъдат и прекрасни политически фигури. Хората не искат да бъдат управлявани от военни, които са неспособни да се адаптират към мирното време. Джон Кийган предлага може би най-доброто описание на качествата на героите от войната, които безпокоят цивилните граждани:
„Във всяко общество има хора, които са добри във военното дело и не могат да бъдат нищо друго, освен войници. Вчера писах надгробно слово за един такъв човек, когото познавах отблизо… Хората са го виждали как повежда ротата си в атака с натъкнат щик на пушката, а след това и как се връща – оплискан с кръв и доволен, но без да го свързват по някакъв начин с храбростта…
Естествено е, че храбростта не може да се идентифицира с личните му качества, просто защото пред лицето на смъртта той не се вълнува от емоциите, които вълнуват другите. Смъртта е нещо, което той дава, а не получава. А поради факта, че в даването той е много по-добър от всеки друг, в поведението му липсва страхът…“
По време на война ние искаме лидер от този тип, но не желаем той да управлява гражданското общество. От друга страна, лидерът, който умее да се справя с жестокия враг и поема в ръцете си цивилното управление (със съответните промени в стила и методите си) може да постигне невероятни резултати.
Разбира се, един истински политически лидер трябва да умее да използва военна сила, както твърди Макиавели. Именно такова умение демонстрира Маргарет Тачър по време на Фолкландската криза, а със сигурност няма нищо случайно във факта, че основателят на Съединените щати Джордж Вашингтон и може би най-великият президент в историята на страната Ейбрахам Линкълн демонстрират отлично владеене както на военното изкуство, така и на някоя военна победа.
Подготовката за война ни прави твърди и ни напомня за качествата, които са нужни за победата: хладина, точна преценка, осторожност към промяната на условията, смелост в боя, кураж срещу предизвикателствата, солидарност с другарите по оръжие и тотално отдаване на мисията. Тази подготовка е изтощителна във физическо и психическо отношение, след нея остава малко време и енергия за развлечения и лукс. Освен това добрият боец мисли за развитието и напредъка на общата кауза („корпусът, корпусът“ – както подхвърля Макартър в своето елегантно прощално слово), а не за личното си положение.
Силата на оръжието върви ръка за ръка с добрите закони и доброто лидерство, за да се поддържа здрава и сигурна нация, тъй като вътрешните въоръжени сили – полицията и различните милиции, прилагат законите и защищават властта на държавата. Но Макиавели е категоричен, че това не е достатъчно. Без добри закони няма добри въоръжени сили, тъй като има опасност те да бъдат използвани за користни цели.
Подобно на самата война, подготовката предлага истински изпитания за характера и при най-добрите обстоятелства ражда кръг изпитани лидери на нацията. На кого да вярва нацията, ако не на онези, които се вричат да умрат за нея?, пита риторично Макиавели, а ние постъпваме съвсем правилно като следваме този съвет.
Юлайсис Грант и героят от войната Уилям Хенри Харисън не са велики президенти, но Америка преживява истински моменти на слава под управлението на Джордж Вашингтон, Теодор Рузвелт и Дуайт Айзенхауер – и тримата запалени привърженици на мъжеството, морала и достойнството в държавното управление. И тримата стават политически лидери главно благодарение на героизма, който са демонстрирали по време на война, а Макиавели клати глава на всички онези, които вярват, че същите хора биха могли да станат известни политически фигури и в мирно време: В мирно време великите и уникални хора винаги ще бъдат пренебрегвани – така е било и така ще бъде. Това е перифраза на известната поговорка, според която „времето прави човека“.
Великите личности са уважавани и ценени най-ве-че в трудните времена, но потъват в забрава в момента, в който победата стане факт. Питайте Уинстън Чърчил и Шарл Де Гол, питайте всички онези корпоративни магьосници, които са носители на новите идеи и късат с окървавени зъби и нокти своя дял от пазара.
Парадоксално е, но мирът увеличава опасностите, които ни заплашват, тъй като прави дисциплината по-малко необходима, окуражава лошите ни инстинкти, лишава ни от нашите най-добри лидери. Великият пруски генерал Хелмут фон Молтке знае много добре какво има предвид, когато пише на свой приятел: Вечният мир е илюзия и мечта, която дори не е особено приятна; войната е важна съставна част от света – такъв, какъвто Бог го е съградил…
Без войната светът ще затъне в грубия материализъм… Както винаги, Макиавели развива и задълбочава тази мисъл: мирът не само подкопава дисциплината, осигурявайки благоприятна среда за разрушителните пороци. Ако наистина успеем да постигнем вечен мир, „ самодоволството или ще я феминизира (държавата), или ще разбие единството и; а тези две неща – поотделно или заедно, ще станат причина за нейната гибел. На практика това е вариация на една теза, развита от Митеран: липсата на движение е начало на поражението…
Макиавели използва думата „феминизиране“, за да опише слабия и нерешителен лидер или цяла организация, но той със сигурност знае, че жените притежават точно толкова добри лидерски качества, колкото и мъжете. За това свидетелства начинът, по който класира няколко жени-лидери редом с най-добрите мъже, и най-вече подчертаната му слабост към една ренесансова личност, останала в историята с прозвището „Мадоната на Форли“. Става въпрос за Мадона Катерина, която е пленена от враговете си. Мъжът й е убит, децата й са пленени, врагът иска от нея да му предаде ключовете на града. Омайната приказка е завършена от Де Грация:
Мадона Катерина обещава на врага, че ако я пусне да влезе, тя ще ги убеди (защитниците на крепостта) да отворят вратите. Оставя в ръцете на врага децата си – като гарант за искрените й намерения. Но когато желанието й е изпълнено, тя се появява на крепостните стени, заплюва убийците и ги заплашва с ужасно отмъщение. Плачейки добавя, че все още е запазила способността да има други деца, след което вдига рокля и разкрива гениталиите си. Заговорници-те си плюят на петите…
Не подценявайте силата на жените! Макиавели знае, че те са всичко друго, но не и пасивни. Разбира се, той запазва силно критичното си отношение към всеки, който има глупостта да демонстрира не дотам добрите качества на жената, като предупреждава, че подобен идиотизъм струва скъпо…
Онзи, който обиди жената – основателно или не, ще бъде луд ако вярва, че с молитви и сълзи ще я умилостиви. Спускайки се сред нас, смъртните, нейният дух е придружен от гордост, пламенност и отсъствие на милост към когото и да било; от лукавство и жестокост, които й помагат толкова добре, че усилват апетита й с всяко начинание; а когато действията й се ръководят от омраза или грозна ревност, тя е обладана от наистина неземна сила!
И ние, по подобие на Макиавели знаем, че жените могат да бъдат изключително твърди. Жените могат да управляват държави и да командват армии – това с болезнена сила разбраха управниците на Аржентина, когато се сблъскаха с Маргарет Тачър във войната за Фолкландските острови, а също и арабските лидери, опитали да унищожат Израел по време на премиерския мандат на Голда Мейр.
Жените умеят да се бият и соло, в напълно индивидуален план. Те карат самолети, използват изключително добре лекото оръжие. За съжаление най-добрите терористи също са жени – това се доказва от японската „Червена армия“, италианските „Червени бригади“ и германската група „Баадер-Майнхоф“, чиято основателка Улрике Майнхоф впоследствие е заловена и осъдена за убийство.
Италианският министър-председател Алдо Моро е екзекутиран от жена-терорист; в средата на 70-те във Виена една терористична група, ръководена от жена – Лейла Халед, отвлича министрите на петрола на страните-членки на ОПЕК. Жените участват успешно в състава на частите със специално предназначение, някои от тях придобиват световна известност с шпионските си качества – от Далила до Мата Хари…
От друга страна, Макиавели твърди, че силните различия между половете обуславят раждането и утвърждаването на различните задължения за мъжете и жените. Той вярва, че жените не са толкова податливи на злото, колкото са мъжете и следователно тяхната закрила е морален императив.
Веднага бърза да предупреди бъдещите принцове да не злоупотребяват с властта си над подчинените им жени, тъй като това би бил един опасен и пагубен акт. Още повече, че макар и да притежават психологическата твърдост на мъжете, физическата им издръжливост е значително по-малка.
Жени като Маргарет Тачър, Голда Мейр и Индира Ганди отдавна са равни на мъжете на символичното бойно поле на политиката, но ако се наложи да влязат в реална битка, със сигурност ще я загубят.
В истинската война сравнение между мъжете и жените е невъзможно. Силата, бързината и издръжливостта – част от основните качества на добрия войн, решително са на страната на мъжете. Освен това жените не проявяват особен интерес към военната служба и кандидатстват за нея много по-рядко от мъжете.
Според закона за военната служба в САЩ, всяка бойна част има запазен контингент за жени, попълването на който струва два пъти по-евтино, отколкото контингентите за мъже. С редки изключения жените не са в състояние да постигнат военната слава на мъжете, просто защото не притежават техните физически възможности и страстно желание да я имат. В този смисъл според Макиавели са „женствени“ лидерите, които проявяват колебание, слабост и нерешителност в наистина важните моменти.
В звученето на тази „женственост“ се долавя и един допълнителен резонанс, който произтича от факта, че женското присъствие в една армия неизменно води до разложение и до потенциално опасни пробиви в дисциплината и морала.
Като командир на военно съединение, Макиавели забранява присъствието на жени в близост до казармите, включително и на онези, които по традиция съпътстват войската навсякъде. Само по този начин бил сигурен, че бойците ще насочат цялото си внимание към поставените им задачи. По същия начин постъпва и генерал Патън през Втората световна война, като забранява на подчинените си всякакви, дори най-мимолетни контакти с жени.
Жените разсейват мъжете, жените са част от изкушенията, които отслабват решителността, изсмукват енергията и замъгляват разсъдъка. Според терминологията на Макиавели „състоянието на женственост“ се характеризира с арогантност и самодоволство, които в крайна сметка водят до разрухата на организацията или отделната личност.
Това състояние обръща гръб на добродетелите, на качествената армия и добрите закони, за да унищожи всичко, което наричаме общо благо. Корупцията на лидерите поставя под заплаха силата и успеха на цялото начинание, тъй като корумпираните лидери не притежават дисциплината и всеотдайността по отношение на мисията, без които нито една организация не може да стигне до победата.
АМЕРИКА НА КЛИНТЪН: КОРУПЦИЯ И ОМРАЗА
В произведението си „Изкуството на войната“, Макиавели описва една генерация италиански лидери, които съвсем скоро ще бъдат разбити от амбициозни чуждестранни агресори:
Те си мислят… че за един принц е достатъчно да седне в някой от кабинетите на двореца и да съчини остър отговор, да напише изящно писмо, да демонстрира воля и желание… да овладее изкуството на измамата… да задържи много съблазнителни жени около себе си… да се държи надменно и пренебрежително, да гние в бездействие, да раздава военни звания на принципа на приятелството и взаимните услуги, да преследва всеки, който иска да му покаже пътя към достойното поведение, да придава на думите си пророческа сила… Онзи, който си въобразява, че всичко това е възможно, на практика не си дава сметка, че то ще го превърне в лесна плячка за всеки, който реши да го завладее…
Запознаем ли се по-отблизо с Клинтьнова Америка, не можем да не бъдем смаяни от хирургическата точност, с която Макиавели описва този президент и тясната връзка между личната му корупция и загърбването на военните добродетели. Клинтън комбинира у себе си един страстен стремеж към персоналното удоволствие, почти на границата на маниакалната сексуалност , с дълбоко презрение и омраза към военните, чиято всеотдайност към всеобщото благо е коренно противоположна на това, което изповядва самият той.
Американската морска пехота внушава тази всеотдайност у новобранците си още в мига, в който стъпят на територията на тренировъчната база Парис Айлънд: „Над входа на базата, редом с бюста на старши сержант Роуланд, с червени и черни букви е написано: ОСНОВНИ ЦЕННОСТИ ТУК СА ЧЕСТТА, КУРАЖЪТ И ВСЕОТДАЙНОСТТА, обяснява бившият комендант на базата Ал Грей. – И тези ценности заемат място преди личността на индивида…“
Повечето съвременни лидери – Клинтън може и да е изключителен случай, но едва ли е уникален – не проявяват интерес към неща, които са „преди личността“. По един брилянтен начин Макиавели ни описва връзката между егоцентричността на такива лидери и тяхната неспособност да изградят ефективна стратегия. Тяхното желание за самоизява оставя малко духовно и емоционално пространство за общото благо, те не са в състояние да използват властта, за да се справят с враговете си.
Подобни егоцентрични принцове изпитват силна неохота да изпратят армията си на бой. Дори когато Клинтън е разбирал, че трябва да го направи (случаят с Ирак), той заповядва на генералите си да избягват жертвите – тоест, да обърнат гръб на победата. Корумпираните принцове, които вбесяват Макиавели толкова много, изпитват страх пред опасността и „вадят себе си от редовете на армията“ – точно както е постъпил Клинтън, за да се спаси от военна служба по време на Виетнамската война.
Такива лидери използват военната сила за утвърждаване на собствения си имидж, а не за всеобщото благо. Вече чухме тъжния коментар на Макиавели, който гласи: Ако някога, макар и рядко, видим крал да отива на война, той го прави единствено в името на помпозността, а не поради някой друг благочестив мотив… Тук става въпрос за показност, а не за добродетел.
Клинтън се страхува от войната, но едновременно с това осъзнава колко е важно да се представи пред американския народ като храбър и решителен войн. В броя си от 27 август 1998 г. вестник „Уошингтън Поуст“ прави разкритието, че още от предишната есен клинтъновата администрация започва да закрива мисиите на оръжейните инспектори на ООН в Ирак, въпреки че официално обявява мобилизация на армията и отправя публични закани за строги санкции срещу Садам Хюсеин в случай, че той откаже да приеме инспекциите.
Според вестника държавният секретар Мадлин Олбрайт отхвърля обвиненията в мекушавост като заявява, че тя и колегите се опитвали „само до контролират темпа на конфронтацията с Ирак, за да създадат най-добрите условия за надмощие“. Преведено на обикновен английски това означава, че тъй като Клинтън нито е готов, нито е способен да бъде сериозна заплаха за режима на Садам, той бяга от евентуалния конфликт, който би показал безсилието на Америка пред целия свят. А когато главният инспектор от американска страна Скот Ритър си подава оставката, отвратен от тази двулична политика, той е яростно нападнат от администрацията, която не се посвенява да го обвини дори в злоупотреба със секретна информация.
Фиаското в Ирак не е изключение, а само потвърждава това, което става в Босна – другият регион на света, в който има значително американско военно присъствие. Тук мисията е коренно различна от тази в Ирак, тъй като става въпрос за „умиротворителна операция“, а не за наказание след осъществена агресия. Но и тук възникват опасенията, свързани с евентуални жертви от американска страна.
В Босна правят десант впечатляващи количества разузнавателни единици, които имат задачата да уловят всяко намерение за враждебни действия срещу нашите хора там. Това би било похвално, ако не беше смешно и жалко – въпреки относително ниската степен на риска над територията на Босна се позиционират дори шпионски спътници, докато далеч по-опасни от военна гледна точка региони като Корея и Тайван остават без пряко наблюдение.
Многозначително е времето на тази скъпа и напълно безсмислена кампания – началото на лятото на 1996 г., в навечерието на президентските избори. Американските военни командири получават инструкции да избягват всякакви въоръжени конфликти с врага, което автоматически дава по-голяма сигурност на редица местни лидери, които са обявени за „военно-престъпници“, но това съвсем не им пречи да създават многобройни огнища на напрежение в района.
Казано най-общо, стабилността в дългосрочен план, за която би трябвало да държи сметка всеки лидер, който е сериозно загрижен за националната сигурност, беше пожертвана в името на страха от политическата загуба, която действащата администрация би могла да понесе в случай на жертви сред американските умиротворителни сили.
Това корумпиране на идеята за национална мисия, комбинирано с мита за нормалния мир, произвежда едно особено силно химическо съединение, което с лекота разяжда както силата на нашите въоръжени сили, така и интегритета на нашите политически и военни лидери.
Изключителната важност на армията и моралът, който сплотява военните, произтичат от ясното съзнание, че без тях ние ще бъдем разбити и покорени от враговете си. В случай, че нашите лидери (невярващи в постановката, според която оцеляването ни зависи от способността да спечелим поредната война) насочат енергията си към избягването на евентуалните жертви, въоръжените сили на страната ще се превърнат в поредната социална институция, а дори и в експериментална лаборатория, в която, например, ще се провежда важният експеримент да се изравни броят на жените и мъжете в действащата армия…
В показанията си пред президентската комисия, разглеждаща присъствието на жените във въоръжените сили, израелският военен историк Мартин ван Кревелд прави следното сравнение между армията на своята страна и тази на САЩ:
„За нас армията е въпрос на оцеляване… Докато за вас тя не е (такъв) въпрос вече повече от век, всъщност още от Гражданската ви война… Тя не е въпрос на живот и смърт, а по-скоро нещо от сорта „трябва ли, не трябва ли?“… Или „можем ли, не можем ли?…“
По тази причина вие можете да си позволите всякакъв вид… извинете ме за израза… всякакъв вид експерименти, които в очите на страничния наблюдател са напълно безсмислени… Фактът, че вие организирате дебат по този въпрос, доказва несериозното ви отношение. За вас всичко е игра. Или по-скоро виц…“
Корупцията, която Макиавели познава и разбира толкова добре, е проникнала в американската армия до такава степен, че военачалниците непрекъснато са притискани да редефинират „успеха“ по начин, който ще им позволи да изпълнят критериите на „странните социални експерименти“, поръчани от техните политически началници.
Жените не отговарят на физическите критерии, на които отговарят мъжете, но вместо да се ограничава тяхната роля в армията става обратното – стандартите непрекъснато се допълват и променят. Ако се прилагат реални стандарти, едва шепа жени ще бъдат в състояние да завършат школата за пилоти и това ще се дължи изцяло на личните им качества.
Но поради политическото изискване за повече жени-пилоти, стандартите автоматически се снижават. По устав екипажът на всеки самолетоносач трябва да евакуира ранените си с носилки, но две жени не могат да се справят с носилка, върху която лежи един едър мъж.
По тази причина носилките претърпяват промяна в дизайна и стават подходящи за четирима, съответно се променя и уставното положение за евакуация на ранените. Офицерите, които отказват да направят компромис в стандарта и да позволят на жените да изглеждат поне външно толкова годни физически, колкото и мъжете, получават императивен съвет да излязат в преждевременна оставка.
Междувременно на чертожните дъски се оформя ново поколение бойни кораби, в които са предвидени по-широки умивалници (за по-дългите дамски коси), по-силни вентилатори (за да разпръснат по-бързо облачетата, оставени от спрейо-вете за коса), по-деликатни перални машини, и пр. А тъй като на борда винаги ще има и бременни жени, корабите ще трябва да бъдат съобразени и със съответните стандарти за сигурност, които позволяват безопасни за човешкия зародиш нива на шум и температура.
Компромисът по отношение на стандартите е нещо много опасно, но още по-опасна е деморализацията (в пълния смисъл на думата) на въоръжените сили, получаваща се в резултат на постоянния и близък контакт между мъжете и жените. Всеки, който ръководи голяма организация, знае колко е трудно да се елиминира сексуалното привличане, присъстващо в работните отношения.
Светът на бизнеса, след дълги години безплодни опити да забрани служебните флиртове, отстъпи пред неизбежното през 1 998 г. Вместо да забраняват на шефовете да излизат с подчинените си, много от най-утвърдените компании вземат мерки да променят правилата, за да ги направят удобни за своите служители – споделя един от висшите ръководители на 1ВМ пред „Уолстрийт Джърнъл“. – Да се опитваш да обявиш чувствата извън закона е равносилно да сториш това и с климата…
Но ако опитите да се издигне бариера между половете в американския бизнес са обречени на провал, още по-трудно и опасно е да се прави това в армията. Количеството на потенциалните проблеми нараства многократно, когато млади мъже и жени са принудени да съжителстват продължително време при екстремни условия – например по време на общата подготовка или продължителна морска вахта.
Страстта, сексуалното привличане и ревността са унищожителни в процеса на изграждане на дисциплинирана и жертвоготовна армия, в която общото благо е от такова значение, че всеки боец трябва да е готов да жертва всичко, включително и живота си, за да го защити. Достатъчно трудно е да убедим някого, че трябва да е готов да се жертва за родината си, въпреки че около него са хора, готови да го сторят. Но ако си позволим да го изкушим с някакви представи за секс или любов, това става напълно невъзможно.
Израелците, чиято армия мнозина считат за най-добрата в света, полагат огромни грижи за надеждното разделение на половете. При това не го правят заради високите си морални стандарти, а единствено в името на боеготовността.
Жените никога не са под командването на мъж, нито пък са съдени от мъже при евентуални дисциплинарни нарушения. Същото важи и за медицинските прегледи и изследвания. При спешни ситуации, когато наоколо няма лекари-жени, първа помощ може да бъде оказана и от мъж, но задължително в присъствието на друга жена. Жените служат в специализирани женски части, които са далеч от зоната на бойните действия. Отделени защото не са равностойни на мъжете, те въпреки това се радват на изключително уважение и почит. За разлика от тези разумни мерки, американската армия в
Босна предлага на мъжете и жените с пагони общи палатки и това по естествен начин повдига нивото на забременяванията доста над средното. Местната преса язвително подхвърля, че войската е прекалено заета със собственото си възпроизвеждане, за да гони военнопрестъпниците. Моралът пада толкова много, че половете трябва да бъдат разделени по принуда, потвърждавайки становището на Макиавели по този въпрос.
Фаталната връзка между снижаването на военните стандарти и корумпирането на цивилните добродетели личи ясно от аргументите на хората, които искат да увеличат ролята на жената в армията: те твърдят, че не достигат квалифицирани мъже за различните длъжности и по тази причина трябва да бъдат назначавани жени. Недостигът на мъже показва, че военната служба е изгубила традиционния си престиж, а това според Макиавели е фатален признак за разрухата на истинските ценности.
Според неговите разбирания военната служба е чест и дълг, а лидерите от макиавелиански тип винаги държат мъжете да изпълняват дълга си. До масовите протести срещу Виетнамската война в средата на 70-те години, всички американски граждани от мъжки пол бяха длъжни да служат две години в армията. После Ричард Никсън отмени задължителната военна служба, с оглед да тушира политическия протест на привилегированите класи.
В годините на победата ни в Студената война се наблюдаваше известно съживяване на престижа на армията (главно защото надделяхме над Съветския съюз и съюзниците му в битките за Ангола, Гренада и Афганистан и въпреки пропусната победа във Войната в Залива). Но както винаги става, победата доведе до корупция с всичките й последици, описани толкова точно от Макиавели.
Простият здрав разум сочи, че ние трябваше да запазим значителното си военно превъзходство над потенциалните си врагове, особено във времето на свитите инвестиции във военни проекти и намаляващ дял на военните разработки в американската промишленост и научноизследователска дейност. Но ние направихме точно обратното. По време на управлението на Буш и Клинтън ние предоставихме на Китай част от нашите най-добри военни технологии, повечето от тях на смешно ниска цена. Продадохме им изключително важната технология „гореща секция“,
Войната на политиците която дава допълнително ускорение на модерните самолетни двигатели, а това означава, че следващото поколение китайски изтребители ще имат най-добрите двигатели в света. Продадохме им опасно големи количества супер-компютри, които са гръбначният стълб на съвременната война.
За един период от 15 месеца от края на 1995 г. до началото на 1997 г. администрацията на Клинтън одобрява продажбата на четиридесет и шест суперкомпютъра – количество, което е по-голямо от това, което в момента се използва от Пентагона, военните служби и военното разузнаване, взети заедно. Това ще улесни китайците в създаването на модерни оръжия, включително и оръжия за масово унищожение, а също така самолети и ракети, ще им помогне да направят огромен скок в шифровъчното дело – тоест, ще могат да закодират по-добре своите комуникации и разкодират по-лесно нашите.
Позволихме им да закупят супермодерни машини и инструменти, с чиято помощ могат да изработват самолетни криле и фината „кожа“ на балистичните ракети; производствените чертежи на Глобалната позиционна система (СР8), с чиято помощ техните ракети „Круз“ ще станат убийствено точни, дадохме им технологията на малките реактивни двигатели, които са предназначени именно за тези ракети; прехвърлихме им част от лабораториите за тестване на технологията „Стелт“… И всичко изброено дотук е само малка част от списъка.
Когато тези факти станаха обществено достояние, администрацията на Клинтън категорично отрече, че е нарушила някакви закони (сякаш това беше най-главното) и продължи своята дейност без никакво реално противопоставяне от страна на Конгреса или медиите.
Това поведение е „по-лошо от престъпление“, според елегантния израз на Талейран, но управляващите го правят по начин, който изключва всякакви дебати. Технологията „гореща секция“ например от дълги години е в списъка на забранените стоки за враждебни или потенциално враждебни за САЩ страни, а след кървавите събития на площад Тянанмън е наложена пълна забрана върху оръжейната търговия с Китай. Клинтън обаче най-спокойно промени дефиницията на споменатата технология, извади я от списъка на специалната продукция и прехвърли правото за лицензиране от Държавния департамент на Министерството на търговията, където неговият приятел Рон Браун светкавично подписа сделката.
По подобен начин се развиха събитията и около продажбата на супер-компютрите. Ние имаме едно отдавнашно споразумение с Япония – единствената друга страна в света, която има капацитет за производство на супер-компютри – за ограничаване продажбите на тези компютри само в рамките на Запада, именно заради изключителното им военно значение.
Но това не спря Клинтън. Той първо промени дефиницията на супер-компютрите, а след това и категорията им, като едностранно вдигна тавана за допустима компютърна мощност над тридесет пъти и стори това въпреки яростните протести на най-близките ни европейски съюзници.
После обяви, че така модулираните компютри са за „гражданска“ употреба, позволявайки на Министерството на търговията да одобри сделките. Държавният секретар Мадлин Олбрайт не се поколеба да потвърди тази измама, когато в началото на 1997 г. в пресата се появиха съобщения за включването на американски супер-компютри в китайски военни инсталации. Тя убедено заяви, че тези компютри се използват за мирни цели, но как би могла да знае това?
Дори експертите в Пентагона, които имат задачата да следят за износа на специализирана продукция, не знаеха за издадените лицензи преди Министерството на търговията да го признае официално по време на заседание на Сенатската контролна комисия, проведено през пролетта на същата година.
Проблемът с въоръжаването на Китай има пряка връзка с нашето оцеляване. Най-лошият възможен сценарий за оцеляването на Америка е един враждебно настроен Китай, който не само има най-голямата армия в света, но и притежава най-добрите оръжия, произведени по наши технологии. И днес този сценарий е напълно възможен, благодарение действията на две последователни правителства.
Трудно е да си представим по-драматичен пример за предупреждението на Макиавели, според което невежите и корумпирани лидери поставят под заплаха самото съществуване на нацията. В случая от корупция е заплашена не само „моралната нишка“, както може би си мислят моралистите, в случая под заплаха е поставена способността на нацията да защищава собствените си интереси по света, а и в крайна сметка – самото си оцеляване.
Много е удобно да се вярва (както мнозина го правят), че голямото богатство може да е добър заместител на военната мощ. След края на Студената война се наложи тезата, че конфликтите на бъдещето ще бъдат търговски, а не военни, а победители в бъдещите войни ще бъдат богатите, а не силните.
Лидерите с макиавелиански разбирания отхвърлят подобни тези, тъй като знаят, че „война се прави от мъже, стомана, пари и хляб; но само първите две от тези съставки са важни, тъй като мъжете и стоманата намират златото и хляба, докато хлябът и златото не могат да намерят мъжете и стоманата…
+ Но фактически най-лошо е да бъдеш слаб и богат, защото богатството ще привлече вниманието на онези, които имат воля и сила да ни го отнемат.
В крайна сметка нека не забравяме, че Рим е бил победен от варварите…