За късмета

kysmetОт книгата „Макиавели за модерното лидерство“  – За късмета!

Ако някой дръзне да й се противопостави (на съдбата), тя или го убива, или го лишава от способността да върши добрини.

Макиавели е запален участник в различни игри. След като е изритан от властта, той прекарва поне половин ден в една кръчма близо до семейната му ферма, където играе хазартни игри на карти или табла. Играчите по принцип изразходват много време и енергия, за да ухажват Фортуна. Това не се отнася само за мал­цината, които предпочитат една-две игри „върху маса“ – най-често шахмат или Го, при които победата зависи почти напълно от уменията на играча. При всички останали важна, а често и решаваща роля играе късметът. Наполеон например е предпочитал да хвърли в боя генерал с късмет, а не колегата му с огромни военни познания.

Макиавели размишлява надълго и нашироко за късмета и лидерството (и това го прави първия наистина модерен човек), но никак не е доволен от заключенията, до които достига. Страшно много му се иска да повярва, че великият лидер винаги ще бъде уверен в способността си да победи, особено ако е изучавал ис­торията с нужното внимание и е усвоил уроците на брилянтни съветници – какъвто е самият той. Същевременно, благодарение на внимателното изучаване и блестящите му анализи на истори­ята, плюс опита, придобит в държавното управление и картоиграчеството, той си дава сметка, че някои събития се определят изцяло от късмета, без никакво участие на опита или ума. И когато това се случи, дори най-великите лидери са пометени от приливната вълна. Когато не иска хората да се противопоставят на прищевките й, Фортуна ги заслепява и блокира разсъдъка им, споделя с неудовлетворение той.

Подобно на повечето хора на действието, той прибягва до измъкване в стил „Худини“ – веднъж, за да се отърве от подобни фаталистични заключения, и втори път, за да привлече на своя страна Късмета. Понякога действа така, сякаш Късмета може да бъде ухажван и спечелен, в други случаи призовава властните ли­дери да го завладеят насила, подчинявайки го на волята си. А в хода на този мрачен процес, той само вдига рамене и остава бе­зучастен, включително и към собствените си начинания. Какво можете да сторите?

Всеки, който е бил свидетел на смазващата мощ на Фортуна, познава добре тази умствена гимнастика. Маки­авели прави опит да убеди себе си и – още по-важно – онези око­ло себе си, които имат желание да станат лидери, че те могат да бъдат господари на собствената си съдба. В същото време знае, че за това нещо няма гаранции, тъй като Късмета е далеч по-могъщ от човешката воля и никой не може да гарантира, че той ще бъде на наша страна – постоянно и завинаги. Неговата мощ и неговата тайнственост са толкова неизмерими, че могат да градят и направляват всемирни планове, да очертават историческите ре­алности. Късметът е нещо далеч по-голямо от силата, която тър­каля заровете или кара двете прочути бучки пръст да подскочат и паднат върху главата на бейзмън Фреди Линдстрьом секунда пре­ди решителния удар за изхода на финалната среща по бейзбол за Световната купа през 1924 г. Той е това, което Дарт Вейдър има предвид, когато кани Люк Скайуокър да се присъедини към него и да изпълни повелята на… Съдбата.

Хората на съдбата познават силата на Фортуна, макар че понякога не са склонни да си го признаят. Чуйте какво казва прочу­тият валутен дилър Виктор Нидерхофер, веднага след като скъся­ва доларовите си позиции за сметка на японската йена, а след то­ва оставя съдбата си в ръцете на пазара.

Нидерхофер изпитва гордост от стриктната си рационалност, но когато нещата стават напечени, започва открито да ухажва Фортуна: „Доларът поглъща сделките ми като чудовище, без до­ри да ги забелязва. Доларът повлича и къщата ми натам, към дълбоката яма. Страх ме е. Отидох твърде далеч. Играчите, които следят тенденциите на японската валута, ще скочат като луди в мо­мента, в който долара, прескочи границата 95. Тогава ще съм потънал, мъртъв и удавен. Тези японци… те прииждат на це­ли стада. Пиронът, който стърчи навън, вече е закован. Ако доларът продължава да стърчи, цялата японска делова общ­ност ще се хвърли да го купува. Един по-скъп долар ще представлява още по-голям сапунен мехур…

Моля те, наистина те моля… Забави това темпо, а след то­ва тръгни надолу. Как не ме е срам? Нима е възможно човек без религиозни заблуди да изрича молитви?… От друга стра­на, поповете не умират столетници, а живеят точно колкото и останалите. Колкото и да се моля, доларът няма да започне да пада…

Йената е мой приятел, а навън има пълнолуние. Когато има пълнолуние, котировките често се обръщат. Луната се отразява на борсата по същия начин, по който се отразява на жените, реколтата, престъпността и приливите. Страхувам се, че шансовете ми да смъкна долара са точно толкова голе­ми, колкото да смъкна луната. Въпреки това нямам намере­ние да се проваля само защото съм се оказал неподготвен…“

Но Макиавели бърза да ни предупреди, че никакви усилия и интензивна подготовка няма да ни помогнат да променим хода на Фортуна, веднъж поел в своята посока.  На 27 октомври 1997 г. фондовите борси регистрираха най-големия дневен спад в историята си. Нидерхофер прави коренно противоположен залог и започ­ва да продава „най-натоварените“ акции според индекса на борсата. В края на деня компанията му вече не съществува. Активите й в размер на 130 ми­лиона долара се превръщат в 45-милионен дълг, част от който той е гарантирал с личните си притежания. Ако бе успял да издържи още един ден, със сигурност щеше да оцелее и да продължи битка­та, тъй като пазарът възвърна някъде около 300 пункта от индекса си. Но не му било писано. Фортуна му обърна гръб, въпреки всевъзможните му опити да я приласкае. Беше като смъртта, от­чаяно въздиша той.

Дори Уинстън Чърчил, на когото можем да простим вярата, че е извел родината си до победен край в тежката битка единстве­но благодарение на личната си упоритост и кураж, винаги е зна­ел, че това може да стане единствено с помощта на съдбата.

„Стана ми безпощадно ясно, че не притежавам умствени качества и сили, които могат да ме спасят от враговете ми. Дадох си сметка, че без помощта на Висшата сила, която подрежда вечния низ от причини и следствия далеч по-чес­то, отколкото сме склонни да признаем, аз никога нямаше да успея…“

Чърчил е извадил късмета (с помощта на наистина значител­ни усилия от негова страна) да спечели подкрепата на Съедине­ните щати – по принцип най-късметлийската страна на света. Не е случайно, че именно в тази страна е била променена старата колкото света поговорка за Господ и слепите вълци, която тук звучи така: „Господ пази слепците, пияниците и Съединените американски щати…“ Огромният късмет на Америка започва с ге­ографското й положение. Повечето от другите държави имат опасни съседи, но САЩ граничат с Мексико и Канада, като най-голямата заплаха са евтината работна ръка и рехавите граници. Тук Фортуна се намесва така, че дава на големите корпорации ед­но наистина огромно конкурентно предимство.

Бил Гейтс вероятно ще се съгласи с това. Той самият е играч и цял живот е бил играч, точно като Макиавели. Обича картите, най-вече бриджа. Взема участие в едно интензивно състезание, наречено „Играта на баровците“. В него могат да участват само най-богатите мъже на Америка, между които инвеститорът от Небраска Уорън Бъфет, който спори с Гейтс за титлата „най-бо­гат човек в САЩ“. В тези среди по принцип обичат бриджа – два от най-добрите отбора по спортен бридж в страната се водят от инвестиционните банкери от Ню Йорк Ник Никел и Джими Кейн. Последният, който е и главен изпълнителен директор, наследява като национален шампион по бридж самият Алън „Асото“ Грийнберг. Малкълм Форбс е истински бридж-маниак.

Не по-мал­ко запален по играта е и Рос Джонсън, бивш президент на голяма компания, който инициира онази поредица от събития, довели до насилственото изкупуване на фирмата от враговете му, но който въпреки това се бори със зъби и нокти за място в луксозния ва­гон, тръгващ от Ню Канаан, Кънектикът в 7.30 сутринта на всеки работен ден, за да пристигне в Манхатън навреме за следобедния бридж на нюйоркския бизнес елит.

В по-ранни времена, когато бъдещето на страната е заплаше­но от Хитлер и фашизма и това принуждава цветът на нацията да се отдаде в служба на обществото, бриджът е неразделна част от ежедневието на нашите лидери. По време на най-известната пар­тия бридж в историята генералите Айзенхауер и Грънтър играят с още двама офицери на борда на един боен кораб в Средиземно море. Те чакат мъглата да се вдигне, за да дадат начало на бойни­те действия в Северна Африка. А по време на президентския ман­дат на Айзенхауер, държавният му секретар Джон Фостър Дълес основателно се гордее с отличното си владеене на бриджа. Всъщ­ност, съвсем доскоро Държавният департамент беше спонсор на световноизвестен бридж-турнир, останал като наследство от оно­ва поколение известни политически лидери. На другия край на света Дънсяо Пин – човекът, който реформира Китайската народ­на република, обяви на всеослушание пред своите последовате­ли: „За тялото – плуване, за духа – бридж…“

Причината, поради която хора с подобни качества обичат бриджа, или покера – не се крие единствено във възможността да изпитат късмета си и уменията си срещу достойни противници. Не, игрите с карти и най-вече бриджът са копие на надпреварата в реалния живот, при това в далеч по-пълна степен от игрите „на маса“ – главно шах и Го, където всички участници са видни, на старта силите са равни, а побеждава онзи от играчите, който съ­умее по-добре да разгърне своите сили.

При игрите на карти не­щата стоят съвсем различно – участниците виждат малка част от колодата, която лежи открито върху масата, разположението на останалите сили трябва да бъде налучквано, като се обръща вни­мание не само на комуникацията между играчите, но и на отделните им, често незначително на пръв поглед жестове и движения. В покера, или в неговата версия, която Макиавели играе в кръч­мата на Сант Андреа ин Перкусина, комуникациите приемат фор­мата на залози, а „ходовете“ са свързани с теглене на карти от колодата, които заместват безполезните или битите карти в ръката.

Бриджът е по-сложен – при него всеки от играчите прави описа­телни „анонси“, предлагайки изобилие от информация, а поняко­га и дезинформация, на останалите. А после, по време на рази­граването, защитниците могат да предоставят информация чрез избора на картите. По тази причина бриджът е най-близо до ре­алния живот. Най-важната съставна част на тази игра е комуни­кацията, символизираща всички възможности пред държавници, дипломати, бизнесмени и дори любовници. Обещания се дават, а след това не се спазват, пускат се мръсни слухове и пълни лъжи. Често се задържа жизненоважна информация, докато в други случаи с математическа точност се предлага специализирана та­кава. Всичко зависи от ситуацията и от способността на играчи­те да обхванат действителността.

Бил Гейтс също би трябвало да бъде заинтригуван от факта, че – поне засега, няма компютър с качествата да имитира играта бридж, въпреки че тези машини отдавна предизвикват и най-го­лемите гросмайстори. Положителното отношение на Гейтс към ролята на Късмета несъмнено е оформено още в ранна възраст, когато той играе бридж с родителите си. И именно това отноше­ние лежи в основата на успехите на Майкрософт  по-късно, за да я превърне в най-мощната софтуерна компания на света.

В началото на 80-те IBM решава да стартира производството на собствен персонален компютър и се обръща към Майкрософт за нова версия на програмните езици, които могат да бъдат използвани. Създадени са езици, които се ползват с операционна система, която по-късно  е изб­рана от IBM  за техния нов микрокомпютър. Представители на фирмата заминават за Сиатъл, за да подпишат договор за съвме­стна дейност и декларация за запазване на търговската тайна с двете фирми-производители.  Гейтс и партньорът му подписват веднага, но с другата фирма възниква проблем – президентът им Гари Киндал е извън града, а съпругата му, посъветвана от корпоративните адвокати, отказва да подпише споразумение за запазване на търговската тайна с IBM  без изричното разрешение на мъжа си. Представителите  са ядосани, но малко по-късно изпадат в истински бяс, тъй като става ясно, че Киндал е започнал преговори с друга компания за  ново поклонение компютър. В същото време върти номера на IBM  и заминава на по­чивка за Карибите, без да им даде окончателен отговор.

IBM  бърза да пусне новия си продукт на пазара, ръковод­ството на компанията не може да чака завръщането на Киндал. Взема се решение за замяна  с друга операционна систе­ма, след което се обръщат към Гейтс с молба за разработката на такава. Изискването е в рамките на една година всички ком­пютърни езици, използвани от Майкрософт, да бъдат пригодени към новата система. Гейтс приема и получава поръчката.

Оперативната система, използвана е някаква ус­ложнена версия на предишната. Тя бързо се трансформира в стандартния и познат на всички Windows. След ко­ето на Гейтс отново му преработва късметът: конкурентната компания закъснява с разра­ботката  и това дава на новата система на Гейтс цели шест месеца да запълни монопол на пазара. И когато прословутата система на конкурентите най-сетне е готова, Гейтс вече е запълнил пазарната ниша и ппродва на една четвърт от цената. Той е изчислил, че може да понесе краткосрочни загуби в името на дългос­рочната цел.

Гейтс е погален от Съдбата, но за разлика от други хора използва това по максимално ефективен начин, влага цялата си енергия. Макиавели казва, че Съдбата е на страната на онзи, кой­то действа агресивно. Именно така действа Гейтс. И тогава, и днес, тъй като вече е на път да приключи поредната голяма бит­ка за пазарен дял – този път за използването на Интернет с помощта на съществуващия софтуер и свободната навигация в не­го.

Но дори и такива лидери от макиавелиански тип като Гейтс могат да пропуснат появата на нови играчи. Постигнал триумфа­лен успех срещу конкурентите си, в края на 1 997 г. Гейтс понася тежък удар от страна на американското правителство. Тогава Министерството на правосъдието обявява, че превръщайки своя Интернет браузер в неделима част, той е нарушил антитръстовото законодателство. Атаката е абсолютно неочаква­на и това личи от слабата реакция на неговите сили във Вашинг­тон. За разлика от други големи американски корпорации, Майкрософт поддържа съвсем скромно представителство в столица­та, което на всичкото отгоре се намира в един отдалечен жили­щен квартал на града – на километри от ресторантите и баровете в центъра, където често се решава съдбата на бизнеса в национа­лен мащаб. Но тази грешка едва ли ще бъде повторена.

Най-характерната черта на успешните лидери е агресивният начин, по който се възползват от шансовете, предоставени им от Съдбата. През май 1997 г. футболната звезда Роберто Баджо бе­ше повикан в италианския национален отбор, за пръв път след де­ветнадесет месеца забрава. Някога сред най-добрите футболисти в света, той постепенно потъна в забрава и се превърна в типи­чен представител на бившите герои. И изведнъж – нов шанс да докаже, че все още е сред най-добрите. Цели пет национални със­тезатели с по-висок рейтинг от него се оказват болни или контузени.

И хоп – Съдбата отново го погалва, като не само го включ­ва в титулярния състав, но и му предоставя шанса да преодолее двама бранители плюс вратаря на противника и да вкара фантас­тичен гол. „Страхотно представяне, необикновен гол, който сякаш крещи: Ето ме, вече на тридесет, но още сред най-доб­рите, готов за битки и победи, готов да създавам красота! Те­зи възторжени слова принадлежат на един влюбен в Баджо спор­тен журналист, който философски добавя: Този гол ни напомня никога да не се предаваме, да вярваме в своите мечти! “

Друга известна личност на нашето съвремие е палавият анг­лийски благородник сър Джеймс Голдсмит, който също е галеник на Съдбата в един ранен етап от кариерата си. Бащата на Джими е директор на верига луксозни френски хотели, който непрекъс­нато пътува и води момчето със себе си. Младежът бързо свиква с изтънчеността и лукса. С течение на годините придобива вкус към високите залози в хазарта и красивите жени. Завидното по­ложение на бащата и благородническия произход изпращат Голдсмит в Итън, където трябва да се нанесат последните щрихи върху маниерите му. Там той става известен с факта, че не е взел нито един изпит с изключение на приемния, но едновременно с това печели огромна сума пари от конни надбягвания. Завършва успешно Итън и, възползвайки се от доста разтегливите правила за приемане на студенти със синя кръв от повечето традиционни учебни заведения в страната, той постъпва в Оксфорд, където прекарва две години. Там натрупва един доста голям комарджийски дълг и се налага да бъде спасен от баща му, който, обзет от отчаяние, решава да го изпрати в армията. Това се оказва спо­лучлив ход – Джими се уволнява от казармата много по-зрял и по-дисциплиниран, усвоил умението да фокусира амбициите си върху това, което иска да направи в момента.

Първият му голям удар няма нищо общо с бизнеса, просто защото е свързан с любовта. Младежът се влюбва лудо в Изабел, дъщерята на колумбийския мултимилионер Антенор Патино. Но влиятелният дон е твърдо против подобна връзка, просто защото строгото му католическо възпитание изключва възможността дъ­щеря му да се омъжи за някакъв евреин-плейбой. Голдмсит оба­че успява да примами момичето в Шотландия, двамата се крият там в продължение на месец, докато тече законният срок за обя­вяване валидността на гражданския брак, който са сключили. Ан­тенор се бори почти до края и вече е готов да капитулира. Тогава дъщеря му съобщава, че е бременна и той окончателно побесня­ва. Лишава я от наследство и отказва да присъства на сватбата.

Триумфът на Голдсмит се оказва с кратък живот: осем месе­ца по-късно Изабел изпада в кома. Бебето е извадено с цезарово сечение, но майка Голдсмит изведнъж се оказва с невръстна дъщеричка на ръ­це, плюс един доста объркан фармацевтичен бизнес, който е по­ел от брат си. Хвърля се в този бизнес с онази неизтощима енер­гия, която е характерна за всичките му начинания. Само за някол­ко месеца нещата се обръщат и той се оказва собственик на едно здраво и многообещаващо предприятие. И според думите на не­говия биограф – думи, които сякаш е изрекъл самият Макиавели, „стремежът към експанзия на всяка цена, към максимално присъ­ствие на пазара и вътрешната необходимост да се върви все нап­ред и напред, обтягат до крайност ресурсите им…“ Компанията е изключително активна в бизнеса, но изпитва постоянен недостиг от пари в брой. Конкуренцията оказва натиск върху всеки, който подписва договор за представителство с Голдсмит, а потенциал­ните партньори усещат слабостта му и започват да му предлагат унизителни сделки за спасяването на компанията. Играта загрубява в първите дни на май 1957 г. Джими не може да посрещне разходите си и трябва до обяви банкрут. В понеделник сутринта излиза от дома си с намерението да уведоми банкерите си. Спи­ра пред будката за вестници на ъгъла, очите му пробягват по заг­лавията и изведнъж се заковават върху едно от тях, което звучи съвсем невероятно: БАНКОВА СТАЧКА. Това е първата стачка в банковата система през последните двадесет години и именно тя спасява от банкрут Джими Голдсмит. Продължава малко пове­че от седмица и това му дава достатъчно време да започне и прик­лючи преговорите за продажба на фармацевтичната компания на основния си конкурент. В резултат получава една добра сума в брой, която използва по максимално добър начин. Но никога не забравя урокът, за който говори Макиавели в своите „Разгово­ри“:

Когато Съдбата реши да демонстрира своята сила и мощ, тя избира за свой представител онзи, който не само прите­жава достатъчно качества и дух за реализация в съответна­та област, но и способността да оцени добрия шанс, който му е бил предоставен. Същото става и когато реши да раз­руши и изтрие от лицето на земята цели държави – има гри­жата да постави начело на тези държави такива хора, които ще имат личен принос за тази разруха.

Михаил Горбачов е един от най-изтъкнатите представители на втората група хора – онези, които Съдбата избира заради спо­собностите им да рушат. Благодарение на неговите качества рух­ва една от най-страховитите империи в човешката история. Тра­диционната историография прави разлика между „велики личнос­ти“ – тези, които улавят момента и налагат волята си на света, и „хората на Провидението“ – тези, които Съдбата използва, за да наложи своята воля върху хода на събитията. Допълнителното изискване тук е въпросните личности да не са професионални актьори. Точно такъв е Горбачов. Той няма намерение да сваля комунизма, още по-малко пък иска да разруши съветската импе­рия. Официално обявената му цел е да спаси комунизма, а не да го погребе. Той е убеден, че провалът на съветската система не се дължи на централизираното планиране и деморализацията на народите на СССР след близо век тирания; вярва, че тази систе­ма може да се съживи с отпускането на малко повече политичес­ка свобода, ликвидирането на алкохолизма, смяната на застаре­лите съветски лидери с по-привлекателни и по-вдъхновяващи личности – като него самият и съпругата му.

Но самото понятие „реформиращ се комунизъм“ звучи тол­кова абсурдно, че ще трябва да се обърнем към Макиавели, за да получим отговор на въпроса защо един несъмнено интелигентен човек като Горбачов вярва в него. Съветският комунизъм не мо­же да се реформира. Той може само да бъде запазен с помощта на жесток и безкомпромисен терор – методът, който го е създал и поддържал почти един век. Ако Горбачов не е бил готов за подоб­но нещо, значи системата е обречена. Той обаче не разбира пос­ледиците от своите действия. Вярно, че малко след проваленият опит за преврат през 1990 г. Горбачов продължава да твърди, че Комунистическата партия е единствен надежден инструмент за „реформиране на комунизма“ и призовава хората да я подкрепят. Няма по-добър пример за човек, когото Съдбата използва заради „качествата му да разбие и унищожи“ едно мащабно начинание.

Но Съдбата съвсем не ограничава своето влияние единстве­но върху постъпките и действията на великите, а го разпростира и върху плановете и намеренията на широк кръг хора. Така нап­ример, в началото на 80-те години едно американско семейство е убедено, че светът е на ръба на термоядрената война и в продъл­жение на месеци рови из карти и справочници, за да открие оно­ва безопасно кътче на планетата, което ще ги спаси от скорошно­то унищожение. В крайна сметка се спират на малка островна група в близост до аржентинското крайбрежие. Това са няколко голи парчета земя без никаква стойност, без каквото и да било стратегическо значение – следователно (според разсъжденията им) никой няма да ги включи в бъдещия конфликт. Речено-сторено. Семейството продава дома си, взема каквото може и за дру­гите си притежания, след което се мести на Фолкландските ост­рови, които само няколко месеца по-късно стават обект на агре­сия от страна на Аржентина и повод за война с Англия.

Може би най-забавната история, илюстрираща шегите на Съдбата с живота на обикновените хора, е историята на майор Уилмър Маклийн – преуспял търговец от северна Вирджиния, който през 1854 г. си купува едно хубаво имение в Бул Ран с на­мерението да живее там, след като се оттегли от активния бизнес. Но само седем години по-късно в близост до дома му се разгаря ожесточено сражение между юнионистите и армията на Конфеде­рацията, което остава в историята под името „Първата битка при Бул Ран“. Един заблуден снаряд попада в огнището на Маклийн и миг по-късно експлодира в тавата със задушено, която къкри на огъня. Задушеното се пръсна из цялото помещение и това на­ложи драстични промени в обедното меню на генерал П. Г. Т. Богард (командир на регионалните сили на Конфедерацията), щабът му и семейството на Маклийн.

След инцидента Маклийн решава, че е избрал погрешно мяс­то за прекарване на спокойните си старини и се премества заед­но със семейството си на юг, в едно заспало селце, носещо име­то Апоматокс Кортхаус. Само четири години са необходими на Съдбата, за да го открие и там. В неделната утрин на 9 април 1965 г. бойните действия спират и към къщата на Маклийн се на­сочва един офицер на Конфедерацията, който търси подходящо място за подписване на примирието между генералите Ли и Грант, признаващо поражението на конфедеративната армия. Той одобрява къщата на Маклийн и примирието става факт. Веднага след това започва разграбването на къщата. Генерал Шеридан прибира масата, на която Ли и Грант подписват историческите документи, примерът му е последван от други любители на бъде­щи антикварни вещи. В резултат горкият Маклийн отново остава без дом…

„Вероятно водени от чувство на галантност, неколцина офицери се опитват да откупят столовете, използвани от Ли и Грант. Но след като получават отказ от Маклийн, галант-ността ги напуска и те просто товарят въпросните мебели на конете си. Други столове с тръстикови седалки се режат / на парчета за сувенири, част от които великодушно са отстъпени на представители на федералните власти. Тапи­церията от плат е нарязана на тънки ивици.“

Понякога благословията на Съдбата изглежда като Божие вдъхновение, както е в случая с известния американски финан­сист от еврейски произход Бърнард Барух. През 1901 г. едрите индустриалци на страната подкрепят единодушно усилията на компанията Ата1%ата1еа Соррег да завладее световните медни пазари. Барух прави задълбочен анализ на пазара и стига до зак­лючението, че Ата1%ата1еа ще се провали. Затова вместо да ин­вестира, той започва операция по „скъсяване“ позициите на въп­росната фирма – операция, която изисква много здрави нерви. Поддръжниците на Ата1§ата1ес1 са ядосани на Барух и правят опит да го уплашат и откажат.

Кулминационният миг настъпва през септември. В чет­въртък, на деветнадесето число, борсата е затворена за погребе­нието на президента Уилям Маккинли, който е убит на шести. За­седанието на директорския борд на Ата1%ата1еа е насрочено за петък и бъдещето на акциите зависи от това дали ще се вземе ре­шение да продължи изплащането на дивидент от 8 долара на ак­ция. Късно в петък решението е факт: дивидентът се орязва с два­десет и пет процента и става 6 долара на акция. В онези години борсите са били отворени и в събота до обед и във въпросната събота акциите на Ата1§ата1еа падат със седем пункта и при затварянето са малко над 100. Понеделникът, който идва, ще бъ­де решаващ за оценката на тези акции, съответно и за залозите на Барух.

Но същия понеделник се пада и свещеният за всички евреи празник Йом Кипур, напомня майка му. Това означава, че той не може да взема никакви бизнес решения, затова възлага на един от брокерите си да продължава „скъсяването“ на позициите на Ата1%ата1еа, а на друг, като предохранителна мярка, нарежда да започне да ги купува, ако стигнат до определено ниво. След това предупреждава в понеделник да не го търсят, каквото и да се слу­чи на борсата.

Става така, че понеделник, 23 септември, е един особено бу­рен ден за акциите на Ата1%ата1еа Соррег. Още на първия час след отварянето на борсата те падат с два пункта от обявените 100, по обед стигат 97, а малко преди затварянето се сриват на 94. Барух научава за хода на събитията едва след залез слънце. След кратък анализ обявява, че би заповядал продажба при ниво от 97 и би прибрал значителни печалби. Но тъй като не е присъ­ствал в борсата, акциите  падат до 94 пункта и то­ва, освен огромна печалба, му дава и достатъчно пространство за маневриране. Решава се на пресметнат риск и продължава да скъ­сява позициите си. През декември акциите падат до 60 пункта и печалбата му от цялата операция достига 700 000 долара – едно огромно състояние по онова време. В мемоарите си, които изда­ва доста по-късно, Барух посочва две причини за огромния си ус­пех: „високомерието и алчността на хората от Ата1%ата1еа и вслушването в молбата на мама да спазвам изискванията на един важен религиозен празник“…

Подобни смайващи случки карат Макиавели да стигне до зак­лючението, че когато се натъкнем на някой изключително богат или страхотно беден човек, ние не бива да прибягваме до много су­перлативи, тъй като има голяма вероятност „тези хора да са стиг­нали дъното или величието благодарение на някакво необикнове­но събитие, изпратено им директно от Небето, което или им е пре­доставило изключителен шанс, или ги е лишило изцяло от сили, ку­раж и мъдрост да се представят достойно“. Супер богаташите обикновено стават такива благодарение на добре използвания си

късмет, но шансът за това им се предоставя изцяло от Съдбата, без да е резултат на личните им усилия. По тази причина големите хвалби са неуместни. По същия начин не бива да укоряваме и мно­го бедните, просто защото те никога не са имали шанс. Не е ваша вината, ако сте се родили в бордеите на Калкута, но няма защо и да ви засипваме с похвали, ако баща ви се казва Рокфелер.

Но след като Късметът е толкова важно нещо, къде е мястото на гъвкавостта и другите умения, които според Макиавели са нуж­ни на всеки успешен лидер? Късметът е в състояние да ни помете по причини, които са отвъд нашите способности за възприятие, а понякога и съвсем без причини. Но Макиавели предупреждава да не изпадаме във фатализъм, защото: първо, Късметът е на страна­та на силните и ако ние владеем добре правилата на играта и я иг­раем с максимална концентрация, имаме по-голям шанс да полу­чим подкрепа от Съдбата в сравнение с онзи, който е обхванат от мързел и чака нещо да се случи. Уорън Бъфет не намери Съдбата, излегнал се на дивана пред телевизора. Той постоянно търси нови идеи и нови стоки, след което идва моментът, в който изненадва финансовия свят като незабелязано изкупува една пета от светов­ните запаси на сребро. Второ, никога не можем да разберем каква ще е съдбата ни, докато тя буквално не се стовари върху нас. Са­мо пророците имат някакъв шанс, докато за всички останали наме­ренията на Съдбата си остават загадка. А за да видим кои пророци са фалшиви и кои истински, ще ни трябва време. Само така можем да преценим кое от предсказанията им е вярно. Следователно тряб­ва да действаме така, сякаш държим съдбата си в ръце, макар че някъде дълбоко в себе си подозираме, че това не е съвсем така. Но ако въпреки всичко това бъдем победени от лошия късмет, остава ни поне да запазим чувството си за хумор. Хората не могат да знаят намеренията на Съдбата, които тя преследва по изклю­чително тайнствен и неясен начин, но винаги трябва да се надя­ват, да не се поддават на отчаяние, независимо от количество­то злини, стоварили се върху главите им…

Макиавели не обича ревльовците.

ПРИРОДА И ХРАНЕНЕ

Но нека бъдем наясно – ние не сме изцяло в ръцете на кап­ризната Съдба. Много често условията, при които лидерите взе­мат своите решения на живот и смърт се определят от човешката дейност, а човешката дейност подлежи на съвсем успешен конт­рол. За да го постигнат, лидерите трябва да проявяват пълно раз­биране към огромното разнообразие на историята. Преди всичко не допускайте грешката да мислите, че всички хора са еднакви; съществуват големи различия между народите, а понякога дори и между различните етнически групи в рамките на една страна. Към тях трябва да се подхожда с различни техники на лидерство.

Макиавели знае, че човешкото поведение се формира от при­родата и храненето. Той признава, че у всички хора съществува една дълбока обща същност (хората са били и винаги ще бъдат бълнувани от едни и същи страсти, ето защо и крайните резул­тати трябва да бъдат близки), но като добър познавач на исто­рията той веднага бърза да добави, че между тези хора съществу­ват индивидуални разлики. Гражданите на една страна могат да бъдат повече или по-малко добродетелни от тези на друга, според същността на възпитанието, чрез което са били фор­мирани техните маниери и навици. (7) Той съвсем не е ограни­чен от правилата на политическата коректност и не се колебае да използва крайно положителни или отрицателни стереотипи за от­делните нации (най-вече за своята, която подлага на особено ост­ра критика). Скърцайки със зъби той се оплаква, че италианците са били многократно мамени, предавани и унижавани от францу­зите и германците.

В днешно време не е модно да се говори за национални чер­ти, но неспособността да се видят и оценят фундаменталните раз­личия между нациите понякога може да се окаже фатално. Спо­ред една история, която съм запомнил от ученическите си годи­ни, някъде в средата на 50-те група мотиватори от „Медисън аве­ню“ заминават за Индия със задачата да повишат производи­телността в местен стоманодобивен завод, който е собственост на американска компания. Собствениците са били разтревожени от факта, че индийските работници си тръгвали по-рано, а поня-

кога и изобщо не се появявали на работа – нещо, което напомня­ло за първите дни на Индустриалната революция в Англия, кога­то работниците напускали фабриките в момента, в който получа­вали достатъчно пари, за да си платят сметката в бара. Делегаци­ята от „Медисън авеню“ разделила индийските работници на еки­пи и определила награда за „победителя“, надявайки се, че сърев­нованието ще събуди желанието им за победа и ще ги накара да работят по-добре. Но индийците, вбесени от този опит да бъдат противопоставени един на друг, награбили мотиваторите и ги изхвърлили на купчината с шлака.

Тази индийска история ясно показва какво може да стане, ко­гато лидерите не са наясно с огромните различия в характера на различните народи, но има и множество обратни примери, при които тези различия се използват успешно за победа над конку­ренти и врагове. Пак в Индия, но в края на XIX век, британските колониални владетели били нападнати от ислямски терористи -подобни на тези, които в наше време избиват невинни хора в Се­верна Африка и Израел, в Ливан и Западна Европа. Обичайните методи за възпиране не действали, тъй като терористите горещо вярвали, че когато умрат, ще отидат в рая и там ще се радват на всички благини. Следователно екзекуцията им не решавала проб­лема, но в крайна сметка британците все пак стигнали до ефек­тивно решение: погребали труповете на терористите, увити в свински кожи, с което им попречили да се възкачат до райските врати. Това обърнало наопаки цялата връзка между тероризма и рая: вместо гарантиран достъп, терористичният акт изведнъж се превърнал в непреодолимо препятствие по пътя към вечното бла­женство. След това нововъведение терористичната активност в района рязко спаднала.

Американците са особено склонни да вярват, че всички хора са еднакви и това погрешно предположение често им е причиня­вало големи неприятности. ЦРУ например, възлага прекомерни надежди на полиграфа, по-популярен с другото си име – „детек­тор на лъжата“, за да определи дали дадена информация е фалши­ва или не. Детекторът на лъжата регистрира промените в телес­ната температура, кръвното налягане и други физиологични по­казатели на заподозрените, които са подложени на разпит с комплект специфични въпроси, като се опира на предположението, че при неискрени отговори у тях ще настъпят неволни физиоло­гични изменения. Но има няколко групи хора, които изобщо не реагират по този начин, просто защото при тях понятието „лъжа“ се дефинира по различен начин. Много хора отговарят на въпро­сите на разпитващия по начин, който ще го задоволи, а не това, което според него би трябвало да звучи като обективната „исти­на“. Такива хора не изпитват абсолютно никакво смущение или стрес, когато дават неверни отговори (или – което е още по-ло­шо, могат да изпитат смущение когато дават искрени отговори -по причини, които нямат нищо общо с верността им). Сляпата вя­ра в детектора на лъжата носи сериозни неприятности на ЦРУ, става причина за сериозни грешки – например в Източна Герма­ния и Куба по време на Студената война, където практически всички проверени „агенти“ се оказаха двойни агенти и обслужва­ха съответните комунистически режими. Израелците са по-пред­пазливи и никога не инвестират в детектора на лъжата, отказвай­ки да приемат почти магическите му според американците ка­чества. Те навреме са го изпробвали върху местните бедуини и са разбрали, че на тях изобщо не им действа. А това ги кара да нап­равят правилното заключение, че след като не действа на една ет­ническа група, нищо не доказва, че ще действа на друга.

Гаранции за успех няма, дори когато лидерите държат смет­ка за националните и културни различия. Независимо колко доб­ре са се подготвили, част от тях неизбежно ще бъдат объркани от специфични проблеми. Различните лидери имат различни харак­тери, с различни вкусове и предпочитания. А бъдещето на всеки от тях се определя от взаимовръзката между неговия характер и естеството на предизвикателствата, с които се сблъсква. „Време­ната се менят, а заедно с тях и… нещата. И когато хората не променят своето въображение и подход към нещата става та­ка, че веднъж: имат успех, но друг път страдат от горчиво ра­зочарование… “ Успешният лидер трябва да притежава прозорли­вост по отношение на историческия момент, в който му се нала­га да действа.

ВЛИЯНИЕТО НА МОМЕНТА

Макиавели не е от онези историци, които вярват, че ще успе­ем да обясним събитията, като изброим серия от безразборни връзки между тях. Той е по-близо до китайската школа, придър­жайки се към позицията, че човек трябва да анализира историчес­ките събития, изучавайки уникалните характеристики на дадения момент или период. Успява онзи, който може да хармонизира своите дейности със своето време. Разбира се, нещастен е он­зи, който не може да постигне подобен синхрон. Всички познава­ме типа хора, които, образно казано, си блъскат главата в стена­та, продължавайки да се придържат към линия на поведение, от­давна доказала своята неефективност. Тези хора не са постигна­ли хармония с момента. Стив Джобс, ексцентричният основател на Арр1е СотрШегх, довежда компанията до ръба на катастрофа­та със сляпата си вяра, че в един момент светът ще признае пра­вотата му и ще престане да купува ШМ-съвместими компютри и ще предпочете неговите творения Арр1е, Иза и Мас. Този човек е изключително талантлив, но не вижда, че отдавна е извън синх­рон с пазара. А компанията му извади голям късмет, че все пак оцеля…

Папа Йоан Павел II има същото отношение към историята като Макиавели. Малко след като е избран за водач на Римокатолическата църква, той обяснява на най-близките си сътрудници във Ватикана, че има моменти, в които и най-смелият човек на света не може да стори нищо, просто защото могъщи сили тлас­кат събитията в друга посока. Но има и други мигове – когато от­делните индивиди могат да упражняват смайващо въздействие върху околните. Папата вярва, че той живее именно в такъв миг и затова възнамерява да буди, провокира и окуражава към действие хората от целия свят. Неговият лозунг „Не се страху­вайте!“ отразява по най-добрия начин убеждението на полския папа, че сега е времето за героични подвизи на отделния индивид. Рухването на Съветската империя в немалка степен се дължи и на усета на Йоан Павел II по отношение на историческия момент.

Роналд Рейгън също усеща, че е дошъл моментът за ликвиди­рането на „Империята на Злото“ и го заявява в прав текст по време на своята реч пред британския парламент през 1981 г. Но у представителите на западната интелигенция съществува такава предубеденост и недоверие към качествата на Рейгън, че голяма част от рожбите на Студената война и до днес повтарят папагал-ски, че „практически никой не е успял да предвиди рухването на Съветския съюз“. Това не е истина. Както Рейгън, така и Папата го виждат съвсем ясно и именно по тази причина работят актив­но за превръщането му в исторически факт.

Очевидно и двамата са били особено подходящи за това дело и са били в идеална хармония със своето време. Това обаче не може да се каже за техните опоненти – онези, които вярват, че Съветската империя ще спечели Студената война, или пък други­те – които са убедени, че съветската система е поне толкова жиз­нена, колкото западната демокрация. Тези хора са извън синхрон с времето. До последния ден на Студената война правителството на Западна Германия плаща твърда валута за всеки гражданин на ГДР, който получава разрешение да емигрира на Запад. Същото прави и Израел, който налива значителни суми в режима на Чаушеску, за да спаси тънкия поток на евреите, получили разреше­ние да напуснат страната. Ако имаха повече синхрон, и двете страни биха си спестили значителни средства.

Разбирайки уникалността на момента, вие ще бъдете в със­тояние да управлявате по- ефективно, не само защото ще можете да се възползвате по-добре от шанса, а и защото ще можете да прецените изискванията на собственото си начинание. Макиаве­ли сравнява политическото управление с добрите грижи за чо­вешкото тяло. Всяко нещо на земята има ограничен живот. Но онези от нас, които изпълняват задълженията си както Бог ги е определил, запазват доброто си здраве и поддържат тялото си в отлична форма.

Всички организации, независимо дали става въпрос за фир­ми или спортни отбори, държавни или религиозни, частни или обществени, големи или малки, имат свой естествен жизнен цикъл. И точно както всеки от нас може да удължи живота си, ка­то обръща внимание на правилата за добро здраве, така и органи­зациите живеят по-дълго, когато се управляват добре и ползват опитни консултанти. Всяка от тях използва онзи набор от прави­ла, който й служи най-добре, а тези правила варират както спо­ред вида на организацията, така и според жизнения цикъл, в кой­то се намира тя.

По-голямата част от конвенционалните теории за лидерството са опасно погрешни, тъй като предполагат, че то се осъщест­вява с помощта на комплект неизменни принципи, които, стига да бъдат прилагани добре, осигуряват почти стопроцентов шанс за успех. Макиавели категорично отхвърля това. Методите, които имат ефект при дадени обстоятелства, могат да имат катастро­фални последици при други. Различните проблеми и различното им съдържание изискват и различен подход. Мнението на Ичак Адизис – един от най-успешните съвременни мислители в об­ластта на бизнеса, сякаш перифразира мислите на Макиавели: Абсолютни решения няма. Всичко е относително. Правилното и погрешното зависят от това, което трябва да се направи и от начина, по който да се направи.

Човек не може да се налага на Съдбата, но може да направи така, че действията му да бъдат решаващи.

Трябва да проявяваме разбиране към огромното разнообразие от човешки характери, да можем да уловим уникалността на историческия момент и същността на задачата, с която сме се заловили. И още нещо: знайте, че ако все пак стигнете до триумфа, проблемите ви едва започват…