Анализ на военната концепция на НАТО за стратегическите комуникации

За първи път в САЩ се появява концепцията за стратегическите комуникации по време на събитията от 11 септември 2001 г., когато повечето американци се питат, „Защо ни мразят“?

Този термин не е съвършен, думата „комуникации” по-скоро реферира към способностите на медиите, отколкото към всеки друг вид невербална комуникация. Що се отнася до думата „стратегически”, тя поставя акцента върху стратегическото ниво, въпреки че концепцията се отнася и за оперативното, и за тактическото ниво[1]. Затова експертите обсъждат и други термини, като например влияние, стратегическа обществена ангажираност, информиране и убеждаване, които носят собствени ограничения [9] . Еквивалентните на стратегическата комуникация в бизнеса са: маркетингова комуникация, корпоративна и организационна комуникация.

Определения за стратегически комуникации

През септември 2009 г. НАТО възприема този термин с приемането на своя „Политика за стратегически комуникации” и „Военна концепция за стратегически комуникации” предимно защото вече е наложен в САЩ. Конкретният повод е неспособността на силите на НАТО да придобият подкрепата на афганистанското население до степента, за която се надяват, в рамките на определеното време.

Там стратегическите комуникации се дефинират като: „Координирано използване на комуникационните дейности и способности на НАТО – публична дипломация, връзки с обществеността, военен PR, информационни и психологически операции, в подкрепа на политиките, операциите, дейности за постигане на целите на Алианса[2].

Правилното разбиране на тази дефиниция предполага отчитането на няколко произтичащи от нея факта.

  1. Първо, стратегическите комуникации не се ограничават само с медийни действия, а обхващат всички думи и действия, които са наблюдавани и интерпретирани от аудиториите. Тя не допуска разминаване между заявено и свършено, между думи и действия.
  2. Второ, стратегическите комуникации достигат различни аудитории, собствено и чуждо население, съюзници и неприятели. Информацията е достъпна за всеки в реално време и често достигат непланирани аудитории. Концепцията гарантира, че целевите аудитории в зоната на операции ще получават правилната, точна и навременна информация, която да им позволи да разберат действията и намеренията на Алианса.
  3. Трето, дефиницията включва междуведомствени дейности, както военните способности – информационни операции, психологически операции и военни връзки с обществеността, така и гражданските дейности – публична дипломация и връзки с обществеността. По този начин тя може да се разглежда като част от всеобхватния подход към операциите на НАТО.
  4. Четвърто, стратегическите комуникации обхващат всички съществуващи информационни и комуникационни способности и чрез тяхното оптимизиране постига стратегически ефект.

Според Магнус Джонсън от практическа гледна точка стратегическите комуникации би трябвало да се възприемат, като  стратегически инструмент за влияние и изграждане на имидж, оркестриране на думи и действия, начин да се обяснят действията и елемент на планирането на операциите[3]. Техният спектър за въздействие варира от функцията на публичната дипломация, гражданско-военните отнощения и връзките с обществеността да информират,  до функцията на информационните и психологическите операции да убеждават и дори да принуждават. За да се постигне този широк спектър на влияние, съществуват някои ключови компоненти на процеса на стратегически комуникации:

  • разбиране, информиране и ангажиране на аудиториите за постигане на целите и интересите, чрез влияние върху възприятията, нагласите, вярванията и поведението;
  • синхронизиране на послания и действия за постигане на стратегическите цели;
  • разбиране, че всички операции и дейности имат критичен комуникационен (информационен) компонент, тъй като всичко, което НАТО казва и прави или не успява да каже и да направи, има желано или нежелано въздействие върху планирани или непланирани целеви аудитории.

Според правителството на САЩ стратегическата комуникация се определя като „целенасочени усилия на правителството ангажиращи ключови аудитории за създаване, развитие или запазване на благоприятни условия за постигане на интересите, политиките и целите на правителството, чрез използването на координирани програми, планове, теми, послания и продукти, синхронизирани с действията на всички инструменти на националната власт„.

Нива и дейности на стратегическите комуникации

Според корпорация RAND стратегическите комуникации се дефинират като „Процес, ръководен от политическото ниво, целящ да засили стратегическия ефект чрез координиране на комуникационните дейности на различните министерства. За постигането на тази цел стратегическите комуникации използват всичкия наличен опит на различните информационни и комуникационни департаменти, за да се предизвика поведение на целевите аудитории, което способства за постигане на целите и за формиране на благоприятна оперативна среда[1].

Крайната цел на стратегическата комуникация е постигане на целите на националната стратегия и политика. Това включва изграждане на доверие в институциите за отбрана, ангажиране на отделни индивиди и общности за формиране на устойчивост на чуждо влияние, „мека сила“ в подкрепа на дипломатическите усилия.

Концепцията за стратегически комуникации отчита промяната на средата, в която гражданските и военните институции оперират, продиктувана от революцията в информационните технологии и от многостранния характер на военните операции. Въпреки че тя е развита основно в отговор на предизвикателството на НАТО да получи подкрепата на афганистанския народ в контекста на стабилизиращата операция на ISAF, спектърът на нейното приложение е много по-широк. САЩ я прилага в своите хуманитарни мисии.

В Европейските страни се използва не просто като медийно въздействие или нов термин за информационни операции и пропаганда.

  • Пропагандата е  „преднамерен опит да се оформи възприятието, да се манипулират познанията и от там директното поведение на аудиторията“, но в епохата на интернет, къде всеки, който има лаптоп и може да проверява предлаганите факти, подобни техники са обречени на провал. В условията на новата информационна среда и „войната на идеи“ основните оръжия са послания и наративи. Наръчникът на командира за стратегически комуникации твърди, че „битката на наративите е широкомащабно противоборство в когнитивния и информационния домейн, така както традиционните бойни действия се водят във физическия домейн“[2]
  • Наратив е термин, който може да бъде описан като разказ, история за причина, намерение и цели, който дава отговор на въпроса „защо“. Най-общо той съдържа елементите минало, настояще и бъдеще. Отразява мандата, визията и принципите на организацията (нацията) и направлява посланията и нейните действия[3].  Пример за наратив е разказът за войната срещу терора, използван от правителството на САЩ. Наративът е фундаментът върху който се изграждат всички стратегии, политики, риторика и действия на всички нива.  Той подпомага и насочва планирането, процеса на вземане на решение, комуникацията и действията на всеки един отделен член на организацията – от стратегическо до тактическо ниво. Всяко решение, операция, действие и послание би трябвало да е в съгласие с наратива.

Военният теоретик Карл Фон Клаузевиц счита публичната подкрепа за толкова важна, че я включва в известното си триединство на войната – хората, армията и правителството[4]. Ето защо спечелването на обществено доверие и подкрепа е основна роля на стратегическите комуникации в подготовката на нацията за конфликт и война. Историята предоставя много примери за ефекта на общественото мнение върху военните операции, например негативните новини по време на Виетнамската война, водят до загуба на обществената подкрепа.

Всъщност традиционните военни дейности никога не може да бъдат изолирани от медийния ефект, който те предизвикват. Нещо повече, те излизат от рамките на конкретното кинетично действие и чрез неговата по-нататъшна интерпретация се постигат ефекти със стратегическо значение.

Военна архитектура на стратегическите комуникации в НАТО

    Командната структура на стратегическите комуникации в НАТО разпределя отговорността на следните три лица:

  • генералният секретар е отговорен за стратегическите комуникации, когато те са свързани с политика на НАТО;
  • помощник-генералният секретар по публичната дипломация е отговорен за дейностите, свързани с публичната дипломация, с изключение на пресата и медиите;
  • говорителят на генералния секретар е отговорен за стратегическите комуникации към пресата и медиите.

При провеждане на военни операции, целта на посланията (наратива) се формира в Северноатлантическия съвет и Военния комитет. „Рамката за стратегически комуникации” се разработва от върховния главнокомандващ на съюзните сили, а на оперативно (тактическо) ниво съответните командващи на силите отговарят за практическото изпълнение, излъчените писмени, устни и поведенчески информационни послания, подпомагани от техните щабове.  Върховната главна квартира на съюзните сили в Европа отговаря за обучението по стратегически комуникации.

Доктрината на НАТО изисква военния PR да бъде под пряко разпореждане на Командващия на силите, а информационните операции и психологическите операции да бъдат в отдел операции -J3. Опитът от Афганистан показва, че различните командващи използват различни решения на оперативно ниво  за преодоляване на този проблем.  Някои от тях създават тъй наречената група за планиране на „съвместните ефекти“ в която   преподчиняват връзките с обществеността да бъдат на едно място, заедно с психологическите и информационните операции. Това обаче е в конфликт с принципа за разделяне на звената, които боравят с истинска информация и тези, които използват манипулация.  Поради тази причина най-често съветникът по стратегическа комуникация е в пряко подчинение на Командващия, като всяка от другите информационни дейности също си запазва директния достъп до командването.

За постигане на успешна комуникация е необходимо да се улесни междуведомствената, вертикална и хоризонтална координация и да се децентрализира комуникацията с делегиране на съответните отговорности. По тази причина директивата на Съюзното командване по операциите изисква „различните държавни департаменти да работят съвместно в процеса на стратегически комуникации“[5].

Стратегическите комуникации могат да се използват от мирно време в подкрепа на политиките на страната, а по време на криза отговорният командир избира наратив, теми и информация за неговата концепция за операции. От тези елементи са получени необходимите условия и ефекти в съответствие със стратегическия комуникационен план. Планът за стратегическите комуникации би следвало да е част от оперативния план разработван във фаза четири на процеса на планиране.

Военната концепция на НАТО за стратегическите комуникации“ предвижда девет вида способности с подчинени и свързани задачи:

  • а) способност за координиране на информацията и информационните дейности на НАТО и коалиционните сили с другите военни действия с цел формиране на бойното пространство и увеличаване на желаните ефекти върху целевите аудитории;
  • б) способност за координиране на информацията и информационните дейности на НАТО и коалиционните сили с усилията на други агенции и партньори в контекста на всеобхватния подход на НАТО;
  • в) способност да се събира, обобщава и поддържа база данни от актуална информация и знание за нагласите, поведението и вярванията на потенциалните целеви аудитории;
  • г) способност да се събира, обобщава и поддържа база данни от актуална информация и знание за сложни социални комуникационни системи, включително за различни медийни агенции;
  • д) способност да се оценява ефектът, постиган от стратегическите комуникации на останалите участници, независимо дали са приятелски, неутрални или противникови;
  • е) способност да се анализират директните и индиректните ефекти от евентуални действия върху възприятията, нагласите, поведението, вярванията и действията на целевите аудитории;
  • ж) способност да се разработват и разпространяват адекватни послания;
  • з) способност да се разработват и разпространяват продукти за въздействие върху одобрени целеви аудитории;
  • и) способност да се документират (заснемат) операции и учения на НАТО и коалиционните сили и да се разпространява информация в реално или близко до реалното време.

Видно е, че всички тези способности не са нови, а елементи на връзките с обществеността, информационните и психологическите операции.

Изводи:

  • НАТО е приел своята политика и военна концепция за стратегически комуникации, които са неразделна част от процеса на оперативно планиране и адаптират инструментите за влияние към новата оперативна среда.
  • Стратегическите комуникации синхронизират и координират различни способности и  организационна структура с цел подсилване на техния стратегически ефект.
  •  Стратегическите комуникации са вече доказано ефективна концепция, която би следвало да се въведе в съответните регламентиращи документи на страните членки в това число и Въоръжените сили на Република България.

Литература

[1] RAND Corpuration, 2010, “NATO’s Strategic Communications concept and its relevance for France”.

[2] Jan Techau, “What makes communication strategic? Preparing military organizations for Battle of Ideal”, NATO Defense College, Vol. 65, February 2011

[3] MC 422/4, Military Information Operations (MD, 2012)

[4] Military Review, May/Jun 2009, Vol. 89.

[5] Pragmatic Complexity, Consortium for Strategic Communication Arizona State University.

[6] RAND Corpuration, 2010, “NATO’s Strategic Communications concept and its relevance for France”.

[7] NATO Strategic Communications Policy, Brussels, 2009

[8] Walid Phares, “The War of Ideas. Jihadism and Democracy”, New York, Palgrave Macmillan, 2008.

[9] Серафимова, М. Информационни войни в ерата на постистината . Съвременни предизвикателства пред сигурността и отбраната – Сборник доклади от годишната научна конференция на факултет „Национална сигурност и отбрана“, 2017