Днес ние не можем да си представим живота без Интернет комуникациите, които придобиват толкова важно значение за съвременното общество, колкото електричеството, пътищата и водоснабдяването.  Световната мрежа се превърна в елемент на националната сигурност на страните от стратегическо значение! Конфликтите в Украйна, референдумът за  Брекзит и президентските избори в САЩ през 2016 потвърждават този факт. В отговор на това се роди концепцията за стратегическите комуникации, която се превърна в неразделна част от усилията за постигане на политическите и военните цели на Северноатлантическия съюз.  

Във връзка с това целта на тази статия е да се анализира концепцията за стратегическите комуникации и възможността за нейното прилагане за защита на националната сигурност в съвременната информационна среда и интернет пространство на Република България.

В декларацията от срещата на върха в Уелс през 2014 г. НАТО призна киберпространството за петото бойно поле и киберсигурността стана основна задача на колективната защита на страните^[1]. Прие се стратегия за отбрана от хибридни атаки, която заявява, че подобни агресивни действия „могат да предизвикат задействане на чл. 5 от договора за колективна отбрана“ на Алианса. България подкрепи определянето на киберпространството, като отделен домейн на операциите и с  Решение № 583 на Министерския съвет от 18 юли 2016 г бе приета стратегия за киберсигурност  „Киберустойчива България 2020 г.“^[2].   На 9 октомври 2017 в Букурещ Парламентарната асамблея на НАТО прие резолюция, в която се констатира „превръщането на информацията в оръжие“.

Киберпространство, интернет пространство и информационно пространство

В повечето от гореописаните документи съществува известно припокриване на понятията киберпространство, интернет пространство и информационно пространство, което налага тяхното допълнително дефиниране.

• Киберпространството е интерактивна среда от електронни мрежи и информационна инфраструктура включително интернет, телекомуникационни мрежи, компютърни системи, вградени процесори и контролери, които се използват за създаване, унищожаване, съхранение, обработка, обмяна на информация, управление на обекти, системи и услуги за потребителите^[3].
• Информационното пространство е „виртуално и физическо пространство, в което се получава, обработва и предава информация. То се състои в самата информация и информационните системи[4]”. В САЩ го определят като „съвкупността от индивиди, организации и системи, които събират, обработват, разпространяват или действат според дадена информация”[5]. 
• Интернет пространството е глобална система от свързани компютърни мрежи в която се налагат комбинираните характеристики на другите две, както е посочено на фигурата.

 Изследователската програма за командване и управление към Министерството на отбраната на САЩ разделя информационната сфера на три домейна: – физически, информационен и когнитивен[6].

• Физическият домейн е сферата в която са разположени физическите елементи на конвенционалните бойни действия, включително всички видове комуникационните мрежи, цифрови технологии и телекомуникации, които ги свързват. Тук информацията се възприема като сигнали, които в модерните конфликти могат да се приемат и предават от различни устройства.
• Информационният домейн e втората областта в която информацията се създава, обработва и споделя, като съдържание. Тук изпращачите и получателите на информация са хора, които лесно могат да манипулират информационните послания и управленски решения. Тук е сферата на информационните операции, рекламните и пропагандни кампании.
• Когнитивният домейн е област в умовете на воюващите и колективното поведение[7]. Тук информацията е важна не като сигнал или съдържание, а като причина за практически човешки действия. Състои се нематериални неща като лидерство, морал, сплотеност на подразделенията, ниво на подготовка, осъзнаване на обстановката и обществено мнение. Тук се намират намеренията на командирите, тактики, доктрини, техники и процедури за водене на военни действия. Това е свят на нормативните и психо-социалните техники, които влияят на поведението и комуникационните процеси на социалните групи или индивидите, светът на действията и може да се нарече още „поведенческата сигурност“.

Всичко това налага синхронизирано използването на голямо разнообразие от инструменти влияещи на тези домейни, поради което след 11 септември 2001 г. в САЩ се заговори за концепция за стратегически комуникации.

Определяне на понятието „стратегически комуникации“

Този термин не е съвършен, думата „комуникации” по-скоро реферира към способностите на медиите, отколкото към всеки друг вид невербална комуникация. Що се отнася до думата „стратегически”, тя поставя акцента върху стратегическото ниво, въпреки че концепцията се отнася и за оперативното, и за тактическото ниво[8]. Експертите обсъждат и други термини, като например влияние, стратегическа обществена ангажираност, информиране и убеждаване, които носят собствени ограничения. Еквивалентните на стратегическата комуникация в бизнеса са: маркетингова комуникация, корпоративна и организационна комуникация.

В крайна сметка през септември 2009 г. НАТО също го възприе с приемането на своя „Политика за стратегически комуникации” и „Военна концепция за стратегически комуникации” предимно защото вече е наложен в САЩ. Конкретният повод е неспособността на силите на НАТО да придобият подкрепата на афганистанското население до степента, за която се надяват, в рамките на определеното време.

Там стратегическите комуникации се дефинират като: „Координирано използване на комуникационните дейности и способности на НАТО – публична дипломация, връзки с обществеността, военен PR, информационни и психологически операции, в подкрепа на политиките, операциите, дейности за постигане на целите на Алианса“^[9].

Правилното разбиране на тази дефиниция предполага отчитането на няколко произтичащи от нея факта.

1. Първо, стратегическите комуникации не се ограничават само с медийни действия, а обхващат всички думи и действия, които са наблюдавани и интерпретирани от аудиториите. Тя не допуска разминаване между заявено и свършено, между думи и действия.
2. Второ, стратегическите комуникации достигат различни аудитории, собствено и чуждо население, съюзници и неприятели. Информацията е достъпна за всеки в реално време и често достигат непланирани аудитории. Концепцията гарантира, че целевите аудитории в зоната на операции ще получават правилната, точна и навременна информация, която да им позволи да разберат действията и намеренията на Алианса.
3. Трето, дефиницията включва междуведомствени дейности, както военните способности – информационни операции, психологически операции и военни връзки с обществеността, така и гражданските дейности – публична дипломация и връзки с обществеността [10]. По този начин тя може да се разглежда като част от всеобхватния подход към операциите на НАТО.
4. Четвърто, стратегическите комуникации обхващат всички съществуващи информационни и комуникационни способности и чрез тяхното оптимизиране постига стратегически ефект.

Според Магнус Джонсън от практическа гледна точка стратегическите комуникации би трябвало да се възприемат, като  стратегически инструмент за влияние и изграждане на имидж, оркестриране на думи и действия, начин да се обяснят действията и елемент на планирането на операциите[10]. Техният спектър за въздействие варира от функцията на публичната дипломация, гражданско-военните отношения и връзките с обществеността да информират,  до функцията на информационните и психологическите операции да убеждават и дори да принуждават. Влиянието се състои се в това „да се промени начина на мислене на целевата аудитория и да се насочи към друго мнение“ .  То  „действа върху нагласите, убежденията и идеите, с цел да провокира промяна в поведението“ .

За да се постигне този широк спектър на влияние, съществуват някои ключови компоненти на процеса на стратегически комуникации:

• разбиране, информиране и ангажиране на аудиториите за постигане на целите и интересите, чрез влияние върху възприятията, нагласите, вярванията и поведението;
• синхронизиране на послания и действия за постигане на стратегическите цели;
• разбиране, че всички операции и дейности имат критичен комуникационен (информационен) компонент, тъй като всичко, което НАТО казва и прави или не успява да каже и да направи, има желано или нежелано въздействие върху планирани или непланирани целеви аудитории.

Според правителството на САЩ стратегическата комуникация се определя като „целенасочени усилия на правителството ангажиращи ключови аудитории за създаване, развитие или запазване на благоприятни условия за постигане на интересите, политиките и целите на правителството, чрез използването на координирани програми, планове, теми, послания и продукти, синхронизирани с действията на всички инструменти на националната власт„.

Според корпорация RAND стратегическите комуникации се дефинират като „Процес, ръководен от политическото ниво, целящ да засили стратегическия ефект чрез координиране на комуникационните дейности на различните министерства. За постигането на тази цел стратегическите комуникации използват всичкия наличен опит на различните информационни и комуникационни департаменти, за да се предизвика поведение на целевите аудитории, което способства за постигане на целите и за формиране на благоприятна оперативна среда“ [11].

Крайната цел на стратегическата комуникация е постигане на целите на националната стратегия и политика. Това включва изграждане на доверие в институциите за отбрана, ангажиране на отделни индивиди и общности за формиране на устойчивост на чуждо влияние, „мека сила“ в подкрепа на дипломатическите усилия. Схематично този процес за повлияване над аудиторията е показан по-долу.

Процес на комуникация с целевата аудитория

    Командната структура на стратегическите комуникации в НАТО разпределя отговорността на следните три лица:

• генералният секретар е отговорен за стратегическите комуникации, когато те са свързани с политика на НАТО;
• помощник-генералният секретар по публичната дипломация е отговорен за дейностите, свързани с публичната дипломация, с изключение на пресата и медиите;
• говорителят на генералния секретар е отговорен за стратегическите комуникации към пресата и медиите.

При провеждане на военни операции, целта на посланията (наратива) се формира в Северноатлантическия съвет и Военния комитет. „Рамката за стратегически комуникации” се разработва от върховния главнокомандващ на съюзните сили, а на оперативно (тактическо) ниво съответните командващи на силите отговарят за практическото изпълнение, излъчените писмени, устни и поведенчески информационни послания, подпомагани от техните щабове.  Върховната главна квартира на съюзните сили в Европа отговаря за обучението по стратегически комуникации.

Доктрината на НАТО изисква военния PR да бъде под пряко разпореждане на Командващия на силите, а информационните операции и психологическите операции да бъдат в отдел операции -J3. Опитът от Афганистан показва, че различните командващи използват различни решения на оперативно ниво  за преодоляване на този проблем.  Някои от тях създават тъй наречената група за планиране на „съвместните ефекти“ в която   преподчиняват връзките с обществеността да бъдат на едно място, заедно с психологическите и информационните операции. Това обаче е в конфликт с принципа за разделяне на звената, които боравят с истинска информация и тези, които използват манипулация.  Поради тази причина най-често съветникът по стратегическа комуникация е в пряко подчинение на Командващия, като всяка от другите информационни дейности също си запазва директния достъп до командването.

За постигане на успешна комуникация е необходимо да се улесни междуведомствената, вертикална и хоризонтална координация и да се децентрализира комуникацията с делегиране на съответните отговорности. По тази причина директивата на Съюзното командване по операциите изисква „различните държавни департаменти да работят съвместно в процеса на стратегически комуникации“[12].

Стратегическите комуникации могат да се използват от мирно време в подкрепа на политиките на страната, а по време на криза отговорният командир избира наратив, теми и информация за неговата концепция за операции. От тези елементи са получени необходимите условия и ефекти в съответствие със стратегическия комуникационен план. Планът за стратегическите комуникации би следвало да е част от оперативния план разработван във фаза четири на процеса на планиране.

Стратегическите комуникации в България

В България липсват политически амбиции за разработване на концепция за стратегически комуникации. Частично в  „Доктрината на Въоръжените сили на Република България” се прави опит за концептуално решение, като  информационния инструмент се разглежда като елемент на националната мощ, който „се използва с цел легитимиране на собствените действия и получаване на подкрепа от широката общественост за тях, възпиране на опонента или привеждането му в заблуждение относно собствените намерения, чрез планиране и провеждане на информационна операция“[13]. В продължение на горното определение през 2013 г. беше приета „Национална доктрина по информационни и психологически операции” (НП 3.10), която е стъпка в процеса на концептуално регламентиране на част от дейностите в информационната сфера.

Като научно пнятие „стратегическите комуникации“ се срещат единствено в трудовете на няколко български учени, като доц. Мила Серафимова[14], и проф. д. н. Руси Маринов[15], които ги разглеждат в контекста на информационната война, дезинформацията и управление на знанието.

През 2016 г. бяха направени изменения и допълнения на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, според които на Въоръжените сили бяха възложени нови задачи по поддържане и развитие на способности за киберотбрана^[16] и беше приета Националната стратегия „Киберустойчива България 2020“. Според нея киберсигурността обхваща три стълба – мрежова и информационна сигурност (МИС), правоприлагане и киберотбрана.  Първият стълб е от първостепенно значение за националната сигурност на Република България и в него водеща роля има Държавна агенция “Електронно управление“. За правоприлагането отговарят Министерство на вътрешните работи, а за киберотбраната Министерство на отбраната, като Стационарната комуникационна и информационна система е формированието, определено за киберотбрана на системата за командване и управление.

 От горното се вижда, че отговорността се разводнява между трите институции, поради което стратегията предвижда създаване на Съвет по киберустойчивост към Министерския съвет, като нещатен постоянен консултативен орган със стратегически функции, а на оперативно и техническо ниво структурите създават различни секторни центрове. Националната политика се ръководи от Националния координатор по киберсигурността, а основното звено за действие в отговор на кризисни ситуации е Национален център за действие при инциденти в информационната сигурност^[17].

Анализът на наличието на способности по отделните елементи на стратегическите комуникации в нашата страна показва, че към момента съществуват изградени структури по психологически операции и връзки с обществеността във Въоръжените сили на Република България, които обаче не се разглеждат в контекста на стратегическите комуникации. Доктрината на въоръжените сили посочва, че началникът на отбраната предлага на министъра на отбраната политика по отношение на информационните, психологическите и специалните операции и връзките с обществеността. От друга страна със своя заповед министърът на отбраната делегира отговорността за осъществяване на информационната политика на МО на заместник-министъра на отбраната. Дирекция „Връзки с обществеността” подпомага заместник-министъра при формирането на информационната политика и ръководството на информационната дейност на министерството, структурите на пряко подчинение на министъра и Българската армия, провежда комуникационните кампании и осигурява публичност на решенията и действията на министерството. На Информационния център на Министерство на отбраната също са възложени някои отделни функции. С други думи може да се каже, че стратегическите коуникации вече са част от стратегическата рамка на нашето министерство на отбраната, но за тях няма отделна стратегия, правилник и структура, която да  ги организира и координира.  

 Ето защо е необходимо разработване на стратегия за стратегически комуникации, която да обединява дейностите по връзки с обществеността с останалите военни информационни дейности и тяхното включване в евентуален бъдещ план за развитие на въоръжените сили на Република България. Също така ограниченият брой експерти, специализирани звена и екипи, както и липсата на изградена национална система за координация и междуведомствено взаимодействие налагат изграждане на система за обучение по стратегически комуникации на личния състав. 

Практическото приложение на процеса на стратегически комуникации във въоръжените сили изисква намиране на най-подходящите организационни и процедурни решения. Има многобройни публикации, които целят да идентифицират поуките от практиката за успешна военна стратегическа комуникация, но много малко от тях хвърлят светлина върху организационната структура. При синтезирането на тези поуки от практиката може да се изведат няколко основни области за усъвършенстване на комуникациите, провеждани от въоръжените сили с цел постигане на стратегически ефекти.

За ясно определяне на политическите цели и осъществяване на междуведомствена координация, по аналогия на съвета по киберустойчивост е необходимо да се създаде и съвет за стратегическите комуникации към министерски съвет.  Също така може да се създадат структури с подходящ  личен състав по стратегически комуникации на ниво министерство на отбраната, щаб по отбраната и съвместно командване на силите.  Пълната интеграция означава не само включване на личен състав и установяване на процедури, а също така прилагане на цялостна комуникационна стратегия от правителството. Министерството на отбраната трябва да бъде представено при формирането на „комуникационната политика” на политическо ниво, както и обратното – политическите указания да служат за основа на разработването на военната комуникационна стратегия. В по-широка перспектива националната стратегическа комуникация трябва да бъде съобразена с тази на Алианса.

За синхронизацията на междуведомствено ниво е наложително  приемането на рамка на стратегическите комуникации, която обхваща всички комуникационни дейности и организира тяхната координация. Елемент на тази рамка е общата цел, към която те допринасят. Наличието на обща цел предполага и координирано общо планиране. Ръководството трябва не само да определи целите на дейностите в информационната сфера, но и да създаде организация тези цели да бъдат в синхрон с цялостната дейност на държавата. Практически пример в това отношение е издаваната от SHAPE „Рамка на стратегическите комуникации” за всяка една операция, провеждана от Алианса. Този рамков документ формулира целите на стратегическите комуникации, водещите теми, основните послания и указанията как да се осъществява координацията на различните комуникационни дейности.

За да постига стратегически цели комуникацията трябва да има дългосрочна перспектива, а не да се заключава до разпространяване на прессъобщения и някои дейности по връзки с обществеността. Дългосрочността на стратегическите комуникации предполага задълбочено познаване на целевите аудитории и информационната среда, за което трябва да се създаде център за изследване и анализ на обществените нагласи; културологична рамка на комуникационната среда; нужди; мотивация и предпочитания на целевите аудитории; медийна среда и др. Към момента най-подходящата структура с такива функционални възможности е Института за перспективни изследвания на отбраната към  Военна академия „Г. С. Раковски“, където има съчетание от опит за провеждане на социологически проучвания, анализ на организационния климат и манипулация в медийна среда. Освен това всеки военнослужещ и цивилен служител трябва да има съответната професионална подготовка, която може да се постигне с организираните курсове във Военна академия „Г. С. Раковски“.

В заключение от горния анализ на регламентиращите документи може да се направят следните изводи:

• Информационното пространството се превръща в основно бойно поле, което изисква предварителна подготовка. Правилната употреба на новите медии е в състояние да попречи и на най-мощните армии да изпълнят стратегическите си цели.
• Стратегическите комуникации са вече доказано ефективна концепция в НАТО, която на този етап не заемат полагащото и се място в подготовката на въоръжените сили на Република България.
• Необходимо е да продължи процесът на процедурно и структурно регламентиране на концепцията за стратегически комуникации в нашата страна, както и да се  разработят съответните курсове във Военна академия Г. С. Раковски и необходимите ресурси за защита на  Българското интернет пространство от мирно време.

ЛИТЕРАТУРА

1. Allied Joint Doctrine for Land Operations (AJP-3.2 Edition A), NSO, 2016
2. Национална стратегия за кибер сигурност „Киберустойчива България 2020” София, Министерски съвет, 2016
3. Национална стратегия за киберсигурност  „Киберустойчива България 2020“, София: Министерски съвет, 2016.
4. MC 422/4, Military Information Operations (MD, 2012)
5. Joint Chiefs of Staff, Joint Publication 1-02, Department of Defense Dictionary of Military and Associated Terms (Washington, DC: Government PrintingOffice, 8 November 2010 (As Amended Through 15 July 2011))
6. Димов, П. Приложение на уеб технологиите за защита на националната сигурност. Диомира, 2018
7. David S. Alberts., John J. Garstka, Richard E. Hayes, and David A. Signori, “Understanding Information Age Warfare, DoD Command and Control Research Program, Washington D.C., August 2001, p. 10-14.
8. RAND Corpuration, 2010, “NATO’s Strategic Communications concept and its relevance for France”.
9. NATO Strategic Communications Policy, Brussels, 2009
10. Воденичарски,          С. Връзки с обществеността при   управление на кризи – подготовка на “черен” план за действие, 2010
11. Walid Phares, “The War of Ideas. Jihadism and Democracy”, New York, Palgrave Macmillan, 2008.
12. RAND Corpuration, 2010, “NATO’s Strategic Communications concept and its relevance for France”.
13. Pragmatic Complexity, Consortium for Strategic Communication Arizona State University.
14. Доктрина на въоръжените сили на Република България, заповед на министъра на отбраната № ОХ – 57 от 30.01.2012 г.
15. Серафимова, М. Информационни войни в ерата на постистината . Съвременни предизвикателства пред сигурността и отбраната – Сборник доклади от годишната научна конференция на факултет „Национална сигурност и отбрана“, 2017
16. Стратегически комуникации и управление на знанието, е-книга, НБУ, 2008г
17. Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, Държавен вестник № 98, 2016
18. Национален център за действие при инциденти в информационната сигурност [20.01.2018] https://govcert.bg/
19. Кисьов, М. Гражданско-военно взаимодействие и гражданско-военно сътрудничество – две основни характеристики на сигурността. Букорещ, Стратегии XXI, 11-12 юни 2015 г.
20. Душков Г. И., Процесът на планиране на отбраната, международна научна конференция на Военна академия „Георги Стойков Раковски“ – 105 години знание в интерес на сигурността и отбраната.  Сборник доклади от международна научна конференция на ВА „Г.С. Раковски“, 2017 г., стр. 71-75, ISBN 978-619-7478-00-6.
21. Георгиев, Г. Предизвикателства, рискове и заплахи за националната сигурност на Република България в съвременната геополитическа ситуация и насоки за усъвършенстване на политиката на страната за сигурност. ISSN 1312-2991 Годишник на Военна академия „Г.С.Раковски“: Факултет „Командно-щабен“ 2016, том 2 – от стр. 174 до стр. 187