Родината в мен

Spasi Bulgaria Гласът, който каза: „Вървете да мрем! Ставайте, робове, аз не ща ярем!” Иван Вазов – „Бенковски”

Някога за нея жертваха всичко – дом, семейство, имот, живота си дори. И водени само от идеята за нея, за нейната свобода се вдигали на крак и оръжие. Честно, храбро, с гордост и любов защитавали Нея, Родината.
За тях Родината бе всичко. Левски, Ботев, Караджата, Раковски, Страхил, Чавдар … смели, всеотдайни. Безчет, безброй, знайни и незнайни… мечтата да я видят свободна, да я нарекат само своя.
Цената – един живот. Един живот, отдаден за една идея.
Било ли е наистина? Дали тези знайни и незнайни са само едно нищожно малцинство от общата заспала маса на българите? Дали тези герои не са само шепа умни, просветени, начетени люде, решили да изведат българското стадо на светлина? И не са ли само една капка в морето, игла в копа сено, песъчинка от брега?

И все пак тази капка, тази игла, тази песъчинка успя да разбунтува морето, да разрови копата, да раздига пясъка като ураган, като стихия в борбата за Нея, за Родината.
Тази буря, тази стихия разпрати по една песъчинка в окото, сърцето, в душата на голямото, изпаднало в тиха летаргия българско задрямало мнозинство.
В началото бавно, а после все по-бурно огънят загоря и се превърна в мощна, неудържима стихия. Българската стихия.

И чудото стана.
Всъщност не чудо, а резултат от едно задружно, всеобщо усилие на малцината, които решиха, че вече не може така. И които искаха тяхната Родина да бъде тяхна.
Сам по себе си идва логичният въпрос: каква бе тази сила, която поддържаше безнадеждни мигове на безсилна, изтощителна работа за Нея?

Само мисълта за Родината ли е била или е имало още нещо?
Може би сега, след толкова години ни се струва почти невъзможно, че за една само мисъл хората са давали живота си.
Ако се вярва на теорията за прераждането и наблюдавайки днешния български народ, то само безропотните, навели глави мирни българи са се преродили.
Онези малцина, които в чужбина научиха що е свобода, що е Родина, а после се върнаха, за да научат и другите – ги няма.

Всъщност и днес българска младеж се учи в странство, но тя не се завръща. Упоени, заслепени от блясъка в чужбината, забравят откъде са тръгнали. Като бездомно куче на кокал се радват на подхвърлените им възможности за реализация. Или може би – възможност за асимилация?
Всеки преход е труден, учи историята.

Обединяването на трите народности – прабългари, славяни и траки в Първото българско царство през 681г., покръстването на българите от княз Борис I през 865г., падането под турско робство през 1396 г. Освобождаването през 1878г., усилията за обединяването на целия български народ, възрожденският завет.
Преходи… но преходи в една страна с 1300г. история. История, написана с кръв. История, записала в страниците си събития, за които оределението „велики” е малко. Запазила в себе си делата на големи, истински българи.
От копието с конската опашка на Аспарух до днес българско знаме не е пленявано.

Много е писано и казано за историята на Родината.
История… За мнозина вероятно звучи банално. Но какво ще кажете, „дами и господа”, ако и ние се превърнем в история? Ако един ден на Балканите и в Европа изчезне и се стопи една от най-мощните някога сили – България. Тогава много наши съседи, а и много от ония, които са по-далеч, ще бъдат доволни. Геостратегическото място, заемано от нашата малка България, ще бъде свободно, за да бъдат осъществени нечии „идеи”, нечии нечисти домогвания.
Примамливата лъжесветлина на чуждото накара мнозина да забравят своето.
Всеки народ, всяка държава пази своите традиции. Пази облика си. Онова, което ги прави различни. Онова, което е само тяхно.

Ние не пазим обаче себе си.
Паметници, исторически забележителности, културно наследство – всичко се руши. Променяме дори историята си.
Какво ще остане за утре? Само далечен спомен, покрит с праха на забравата. За децата – бъдещето на всяка нация – мощта на Велика България ще бъде само мит.
Морално западналото ни общество е на път да унищожи всичко онова, изградено за 1300 години.

А моята Родина, такава каквато ни я завещаха достойните синове на Кубрат и Аспарух, Симеон и Борис, такава, каквато я обичам, ще се простира само в митичната обетована земя на желанията.
Вярата на борците я няма. Оптимизмът на Левски – също. Те ни оставиха България чиста и свята. Отидоха си, без да ни кажат, как да я запазим, как да я съхраним за после, за утре.
Успокоени, упоени от глътката чист въздух, днешните потомци на някогашните велики българи се втурнаха да градят нова

България по нечий модел.
Целта – да ни види Европа, да ни види светът.
Цената – асимилацията на една нация.
А утре? Утре може би няма да остане нищо, което бъдещият български воин да защитава.
Тя, моята малка, велика България ще бъде продадена, ще бъде претопена.
Бъдещето се гради днес. Време е вече да се събуди у нас българското. Онова, което е оцеляло през всичките 1300 години. Онова, което ни прави българи. Онази искрица, с която се ражда всеки от нас, която макар и все по-слабо, все още ни кара да тръпнем, когато чуем българския химн, когато се развява трибагреникът на Родината.