Аз вярвам в общата ни любов към България. Вярвам защото в празнични дни като този всички ние излизаме да празнуваме на площада и без оглед към коя политическа сила принадлежим, поднасяме цветя на загиналите герои или минимум се поздравяваме по случай празника.
Аз знам, че „Българинът освен търбух с черва и стомах има и череп пълен с мозък“ и чувството му на патриотизъм не идва само вечер след първата чаша домашна ракия, за да се запита:
Какво е „Родолюбие“?
Дали е гръмко повтаряна фраза или опияняваща мечта за щастие в родния край? Патриотизмът не е ли изгаряща болка, когато виждаш, че хората които обичаш са обречени на страдания и вечна духовна неудовлетвореност? Дали и ние като Ботевите хъшове в кръчмата трябва да кажем: „Можем още дълго време да страдаме, може още много да чакаме, да гинем и да умираме, но няма нищо! България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес….“
Силата на България идва не от богатството и оръжията ни, а от негаснещата сила на сърцата ни и тяхната надежда за единство и свобода. Дълго чаканата истинска надежда, че България може да се променя към по-добро. По-добро общество във всичките му проявления и пространства: сухоземно, въздушно, водно и информационното пространство на България. Днес имаме своята България, но свободата в нея се формира от чуждестранни разкази в социалните медии. Бъдещето се прави от хора, а хората се моделират с образование и силата на словото. Затова днес борбата не е срещу някой друг, а за самите нас. За сърцата и умовете на децата ни. Смисълът на празниците и паметниците е да се учим от тяхната история, а не да я изкривяваме и използваме за манипулация на цял един народ.
Аз вярвам в бъдещето на България, защото сърцата на децата ни са изпълнени с любовта на родителите им и защото успехът на всеки един от нас минава през успеха на България.
На тези които не вярват в това ще отговорим с вечното ни кредо Съединението прави силата, а силата днес се ражда в училищата на България.